В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Заби кралския меч в корема на врага си. Острието прониза грапавата ѝ кожа и за миг заклинателните руни по метала заблестяха, преди гърчовете на тварта да строшат оръжието на две. Змията потръпна и рухна, отмагьосана до бледа сянка в краката на Кел.

Сянка, а в средата ѝ — строшено парче черен камък.

Лайла се удари в колоната с гръб.

Свлече се върху каменния под на тронната зала и докато се мъчеше да се надигне, в изкуственото ѝ око рукна кръв. Рамото ѝ изстена от болка, но и останалата част от тялото ѝ не спираше да се оплаква. Опита се да не мисли за това. Междувременно Астрид изглежда си прекарваше страхотно. Усмихваше се лениво срещу жертвата си — същинска котка, която се закача с обезсилена мишка.

— Възнамерявам да изрежа тази усмивка от лицето ти — изръмжа Лайла и се изправи с олюляване.

Беше участвала в много боеве с какви ли не противници, но никога не бе имала такъв като Астрид Дейн. Кралицата се движеше едновременно със смазваща бързина и странна грациозност — за момент се преливаше от поза в поза, след миг удряше толкова бързо, че Лайла едва успяваше да остане на крака. Да се опази жива.

Знаеше, че ще загуби битката.

Знаеше, че ще умре .

Но проклета да е, ако не даде всичко от себе си.

Съдейки по тътена на замъка около тях, в момента Кел беше доста зает. Е, тя поне можеше да сведе до един броя близнаци Дейн, с които му се налагаше да се сражава. Да му спечели малко време.

Честно, какво ѝ беше станало? Лайла Бард от южен Лондон се грижеше само за себе си. Тази Лайла никога не би похабила живота си за някой друг. Никога не би избрала правото срещу грешното, ако грешното означаваше да остане жива. Никога не би се върнала да помогне на непознат, който ѝ е подал ръка. Тази Лайла изплю храчка кръв и се изправи. На първо място май изобщо не биваше да краде проклетия камък, но дори тук и сега, изправена пред смъртта в лицето на белоснежната кралица, не съжаляваше за случилото се. Нали бе искала свобода? Бе искала приключения! И не бе възразявала срещу опасността да умре, докато се впуска в тях. Само ѝ се щеше умирането да не е чак толкова болезнено.

— Достатъчно дълго ми се пречкаш — подхвърли Астрид и вдигна ръце пред себе си.

Лайла изкриви устни:

— Май имам талант за тая работа.

Кралицата заговори на същия гърлен език, който девойката чу по улиците. Но в устата на бялата дама думите звучаха различно. Странни и сурови, но и прекрасни, те се лееха от устните ѝ, шумоляха като бриз сред гниещи листа. Напомняха на Лайла за музиката, обгърнала тълпата по време на парада на Рай — звук, добил физическа форма. Могъщ.

Крадлата не беше такава глупачка, че да стои и да слуша. Пистолетът ѝ, вече празен, бе захвърлен на няколко фута по-настрани, а най-новият ѝ нож бе останал в подножието на трона. Тя все още разполагаше с един кинжал на гърба и посегна към него. Измъкна оръжието. Но преди острието да излети от пръстите ѝ, Астрид завърши заклинанието и в Лайла се удари вълна от енергия, която изкара въздуха от дробовете ѝ, докато я стоварваше на пода и я хързулваше няколко фута по-далеч.

Претърколи се на колене, зинала за въздух. Кралицата си играеше с нея.

Астрид вдигна ръка в подготовка да нанесе нов удар и Лайла осъзна, че сега е единствената ѝ възможност. Стисна кинжала и го запрати с възможно най-голяма сила, бързина и точност в сърцето на кралицата. Той полетя право към Астрид, но вместо да се наведе, тя просто се протегна и улови метала във въздуха. С гола ръка. Сърцето на Лайла пропадна в петите, щом кралицата счупи острието на две и захвърли парчетата настрани, без изобщо да прекъсне заклинанието си.

Мамка му , помисли си Лайла, точно преди каменният под нея да започне да бучи и да се тресе. Помъчи се да остане на крака и за малко да пропусне вълната натрошен камък, която се извиси над главата ѝ. Камъчета заваляха изотгоре и точно когато цялата конструкция рухна надолу, тя се метна встрани. Беше бърза — но не достатъчно. Болка разкъса десния ѝ хълбок и крака от петата до коляното, останали в капана под камъните — бели плочи, нашарени в парченца побелял камък.

Не, не е избелял камък , осъзна Лайла с ужас. Кост е.

Помъчи се да си освободи крака, ала Астрид вече бе стигнала до нея, просна я по гръб и коленичи на гърдите ѝ. Посегна, откъсна рогатата маска от лицето на Лайла и я захвърли. Стисна брадичката на момичето и вдигна лицето ѝ към своето. Промърмори:

— Малка сладка играчка… Скрита под всичката кръв.