В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Картите още си бяха на масата и гвардеецът се захвана да ги прибира, чу обаче мъжки глас в покоите на принца и спря. Не че чужд глас беше нещо странно и необичайно — Рай обичаше забавленията и не криеше особено разностранните си вкусове, а и надали на Париш му влизаше в работата да ги подлага на съмнение.

Ала стражникът веднага разпозна гласа — не принадлежеше на никое от пиленцата на Рай. Говореше английски, но с акцент и с по-твърдо произношение, отколкото придава арнеския.

Беше глас като сянка в горите нощем. Тих, зловещ и студен.

И принадлежеше на Холанд. Онзи антари отдалеч.

Париш пребледня. Прекланяше се пред мастър Кел — факт, заради който не минаваше ден Джен да не му се подиграе — но Холанд го ужасяваше. Не беше сигурен дали се дължи на неизменно равния му тон или на странно избелялата му външност, или пък на бездушните очи — едното черно, разбира се, а другото млечнозелено. Или защото изглеждаше направен по-скоро от вода и камък, а не от плът, кръв и душа. Каквато и да беше причината, Париш целият настръхваше от чуждестранния антари .

Сред стражите имаше такива, които зад гърба на Холанд го наричаха Холоу 4 4 Hollow (англ.) — кух; игра на думи с Holland (вид сукно). — Б.пр. , но Париш не смееше.

— Какво толкоз? — подиграваше му се Джен. — Няма начин да те чуе през стената между световете.

— Не се знае, не се знае — отвръщаше шепнешком Париш. — Може и да може.

А ето че сега Холанд се намираше в покоите на Рай. Дали трябваше да е там? Кой го беше пуснал вътре?

Къде е Джен? — зачуди се Париш, докато заемаше мястото си. Нямаше намерение да подслушва, но между лявото и дясното крило на вратата зееше тясна цепнатина и когато извърна леко глава, разговорът се процеди отвътре.

— Извинете нахлуването ми — разнесе се гласът на Холанд, равен и тих.

— Няма никакъв проблем — отвърна спокойно Рай, — но какво те води при мен, а не при баща ми?

— Вече посетих баща ви по работа — обясни Холанд. — Дойдох при вас за нещо друго.

Чак Париш се изчерви от съблазнителната нотка в гласа на госта. Стори му се по-разумно да изостави поста си, вместо да подслушва, но така или иначе не мръдна от мястото си и чу Рай да се намества волно в тапицираното кресло.

— И какво е то? — попита принцът, имитирайки флирта на събеседника си.

— Почти е време за рождения ви ден, нали?

— Почти — съгласи се Рай. — Ще се радвам да те видя на празненствата, стига кралят и кралицата ти да склонят да се лишат от теб.

— Боя се, че няма да могат — отвърна Холанд. — Но все пак моите владетели са и причината за сегашното ми посещение. Те ми наредиха да ви донеса дар.

Париш ясно долови колебанието в гласа на Рай, което не смогна да скрие шумоленето на възглавниците при навеждането му напред.

— Холанд, знаеш какъв е законът. Не мога да приема…

— Познавам законите, млади принце — успокои го гостът. — Що се отнася до дара, избрал съм го тук, във вашия град, но по заръка на господарите ми.

Последва продължителна пауза, завършила с поскърцване от изправянето на Рай, който рече:

— Добре тогава.

Париш чу шумоленето от предаването на пакет от едни ръце в други.

— И за какво служи? — полюбопитства принцът след още известно време.

Въздишката на Холанд представляваше нещо средно между кикот и смях, но досега Париш не беше ставал свидетел нито на едното, нито на другото.

— Дава сила.

Рай понечи да каже още нещо, но в същия миг из двореца зазвъняха часовници — подчертаваха кръглия час и скриха всичко друго, което биха си разменили антари и принцът. Звънът още отекваше из коридора, когато вратата се отвори и Холанд излезе от кралските покои, а двуцветните му очи незабавно се втренчиха в Париш.

Затвори внимателно вратата и огледа кралския гвардеец с решителна въздишка. Прокара длан през въгленовочерната си коса.

— Тъкмо отпратиш единия пазач — промърмори, по-скоро на себе си, — друг веднага заема мястото му.

Преди Париш да успее да измисли отговор, антари изрови от джоба си монета и я подметна във въздуха към него.

— Не съм бил тук — предупреди Холанд, докато монетата се издигаше и падаше. И по времето, когато тя тупна в дланта на Париш, той стоеше самичък в коридора, взираше се в плоския диск и се чудеше откъде се е взел. Имаше чувството, че забравя нещо. Стисна монетата, сякаш да се вкопчи в изплъзващия се спомен и да го сграбчи.

Ала той вече се бе изпарил.

Дори нощем реката сияеше в червено.