В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Рай засия и възкликна, имитирайки басовия глас на баща си:

— Логично, логично!

Кралят остави настрани документа, който държеше в ръката си, и огледа Кел.

— Как мина пътуването ти?

— Беше по-дълго, отколкото ми се харесва — призна Кел, докато ровеше из джобовете по многобройните лицата на палтото си, за да открие писмото на принц-регента.

— Започнахме да се притесняваме — намеси се кралица Емайра.

— Кралят не се чувстваше добре, а и принцът се държа ужасно — обясни Кел и подаде посланието.

Крал Максим го взе и го остави настрани, непрочетено.

— Седни — подкани кралицата. — Струваш ми се блед.

— Добре ли си? — попита кралят.

— Напълно, сир — отвърна Кел и се намести благодарно на един стол до масата. — Просто съм уморен.

Кралицата се пресегна и положи длан на бузата му. Кожата ѝ беше по-тъмна от неговата — кралското семейство имаше наситен тен и в съчетание с меднозлатистите очи и черна коса всички изглеждаха като издялани от лакирано дърво. Със светла кожа и червеникава коса, Кел постоянно се чувстваше не на място. Кралицата бръсна шепа медни кичури от челото му. Винаги търсеше истината в дясното му око, сякаш то беше новинарска дъска, в която човек може да се взре и да види миналото. Така и не споделяше обаче какво вижда там. Кел я улови за ръката и я целуна.

— Добре съм, Ваше Величество!

Емайра го погледна уморено и той се поправи:

— Майко.

Появи се слуга, който донесе чай — сладък и подправен с мента — и Кел отпи дълга глътка, а сетне остави семейството си да разговаря, а мислите си — да се реят в уюта на гълчавата им.

Когато вече едва държеше очите си отворени, помоли да го извинят. Рай се надигна от кушетката заедно с него. Кел не се изненада. Принцът не бе отклонил поглед от него още от сядането му на масата. И двамата пожелаха лека нощ на родителите си и Рай последва Кел в коридора, като си играеше със златната диадема, кацнала в черните му къдри.

— Какво пропуснах? — поинтересува се Кел.

— Нищо особено — отвърна Рай. — Холанд намина. Току-що си тръгна.

Кел се намръщи. Червеният Лондон и Белият поддържаха много по-близка връзка от тази със Сивия, но комуникациите им все пак минаваха за рутинни. Холанд се беше отклонил от графика с почти седмица.

— А ти с какво се върна тази нощ? — попита Рай.

— С главоболие — отвърна Кел и разтри очи.

— Знаеш какво имам предвид — запъна се принцът. — Какво донесе през вратата?

— Нищо освен няколко лина… — Кел разтвори широко ръце. — Претърси ме, ако желаеш — добави ухилен.

Рай така и не бе успял да хване цаката на палтото му с многото лица и Кел вече завиваше по коридора, сметнал въпроса за приключен, когато принцът го изненада и посегна не към джобовете, а към раменете му и го бутна гърбом в стената. Силно. В съседство портрет на краля и кралицата се разлюля, но не падна. Многобройните стражи по коридора погледнаха към принцовете, но не помръднаха от постовете си.

Кел, близо година по-голям от Рай, имаше телосложението на следобедна сянка — висок и слаб — а принцът, напротив, беше едър като статуя и почти толкова силен. Предупреди:

— Не лъжи. Не и мен.

Кел стисна устни в тънка черта. Рай го беше спипал веднъж — преди две години. Не по време на самата контрабанда, разбира се, но го приклещи по друг, по-хитроумен начин. Заради доверието помежду им. Една лятна нощ двамата пиеха на един от многото балкони на двореца, със сиянието на Айл под тях и ивица небе над главите им, и истината просто се изтърколи. Кел беше казал на брат си какви сделки сключва в Сивия Лондон, както и в Белия, а понякога дори в Червения, и какви неща прекарва тайно. Зяпнал, Рай го изслуша докрай и заговори, не за да изнесе на Кел лекция поради какви причини това е грешно — или незаконно. Просто го попита защо .

— Не знам — призна антари и това беше самата истина.

Рай се бе поизправил на стола, с очи, кървясали от пиенето. Видимо разстроен, попита:

— Нима не ти осигуряваме всичко? Липсва ли ти нещо?

— Не — отвърна Кел и това също беше истина, но същевременно и лъжа.

— Не се ли чувстваш обичан? — прошепна Рай. — Не си ли добре дошъл в семейството?

— Аз не съм от семейството — възрази Кел. — Не съм истински Мареш, независимо че кралят и кралицата са ми предлагали това име. Чувствам се повече като собственост, отколкото като принц.

При тези думи Рай го удари в лицето.

В продължение на седмица след това Кел имаше две черни очи вместо едно и никога повече не повдигна темата, но щетата бе нанесена. Беше се надявал Рай да се окаже твърде пиян, за да си спомня разговора, но принцът не забравяше нищичко. Не беше споделил с краля и кралицата и Кел си даваше сметка, че му дължи поне това, но сега при всяко пътуване се налагаше да понася разпита на брат си и с него — напомнянето, колко глупаво и грешно е онова, което прави.