В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Рай пусна раменете на Кел.

— Защо настояваш да продължаваш с тези дела?

— Развличат ме — обясни Кел и си оправи яката.

Рай поклати глава и предупреди:

— Виж, вече доста време обръщам гръб на детинския ти бунт, но всички врати са затворени с причина. Пренасянето през тях е измяна .

— Това са само дрънкулки — отвърна Кел и продължи нататък по коридора. — Не крият истинска опасност.

— Предостатъчно опасни са — възрази Рай и тръгна редом с него. — Колкото опасността, която те очаква, ако родителите ни някога научат…

— Ти ли ще им кажеш?

Принцът въздъхна. Кел изчака няколкото му опита да отговори, преди накрая Рай да каже:

— Нищо не бих ти отказал.

Разкъса сърцето на младия антари .

— Знам.

— Ти си ми брат. Най-близкият ми приятел.

— И това знам.

— Тогава сложи край на тази глупост, преди да го сложа аз.

Кел се усмихна лекичко и уморено. Каза:

— Внимавай, Рай! Звучиш ми досущ като краля.

Рай изкриви устни:

— Един ден ще стана и крал. И ще имам нужда от теб редом с мен.

Кел отвърна на усмивката му:

— Вярвай ми. Няма друго място, което да желая повече.

И това беше истина.

Рай го потупа по рамото и отиде да си легне. Кел бръкна в джобовете си и го проследи как се отдалечава. Народът на Лондон — и на страната околовръст — обичаше принца си. И защо да не го обичат? Беше млад, красавец и благ. Може би твърде често влизаше в ролята на палячо и твърде добре я изпълняваше, но отвъд чаровната усмивка и повърхностния флирт се криеха остър ум, добри намерения, и желанието да направи щастливи всички около себе си. Принцът не притежаваше особена дарба за магия — и още по-малко фокус за такава — но липсващата сила компенсираше двойно с чара си. Пък и ако Кел бе научил нещо от пътуванията си до Белия Лондон, то беше, че магията прави владетелите по-лоши, не по-добри.

Продължи по коридора към своите покои, където през двукрила врата от дъб се влизаше в просторна стая. Червеното сияние на Айл се лееше през отворените врати на личния му балкон, драперия се издуваше и гънеше на платнени облаци по високия таван и в очакване стоеше луксозно легло с балдахин, подплатено с перушина и облечено в коприна. Примамваше го. Наложи се Кел да събере цялата си воля, за да не рухне в него. Пресече стаята и отиде във втора, по-малка, пълна с книги — разнообразни томчета за магия, включително малкото, което бе успял да намери за антари и владеенето на кръвно заклинателство, понеже повечето такива бяха унищожени от страх при пречистването след Черния Лондон. Затвори вратата зад гърба си. Щракна разсеяно с пръсти и кацналата на ръба на една полица свещ се съживи. На светлината ѝ Кел различи поредица знаци по опакото на вратата. Преобърнат триъгълник, чифт линии, кръг — прости символи, лесни за пресъздаване, но достатъчно специфични, за да се различават. Врати към различни места в Червения Лондон. Погледът му се насочи към шарката в средата. Представляваше две кръстосани линии. X бележи мястото , каза си Кел, притисна пръсти към най-пресния разрез на ръката си — кръвта още лепнеше — после начерта символа наново. Уморено промълви:

— Ас таскен.

Стената поддаде под пръстите му и личната му библиотека се превърна в претъпкана малка стая, а плътната тишина на кралските му покои бе заменена от гълчавата в пивницата отдолу и града отвън — много по-близки, отколкото преди броени секунди.

„Ис Кир Айес“ — „Рубинените поля“ — беше названието, изписано на люлеещата се табелата над вратата на пивницата. Въртеше я старица на име Фауна с тяло на бабичка, уста на моряк и нрав на пияница. Кел беше сключил сделка с нея още като юноша (тя и тогава си беше стара, вечната старица) и стаята на най-горната площадка стана негова.

Самото помещение беше грубовато, олющено и не по-голямо от няколко разкрача, но му принадлежеше изцяло. Мрежа от заклинания — при това не напълно законна — покриваше прозореца и вратата, така че никой друг да не може да намери стаята или дори да долови съществуването ѝ. На пръв поглед изглеждаше почти празна, но по-внимателна проверка би разкрила, че пространството под леглото и чекмеджетата на скрина са пълни с кутии и в тях има съкровища от всички Лондони.

Кел смяташе и себе си за колекционер.

Единствените извадени на показ предмети бяха томче с поеми, пълна с черен пясък стъклена топка и набор карти. Поемите бяха дело на някой си Блейк, подарени на Кел от колекционер от Сивия Лондон миналата година, но гръбчето на книгата вече бе износено до прозрачност. Стъклената топка представляваше дрънкулка от Белия Лондон и се твърдеше, че в пясъците се виждали сънищата, но Кел още не я беше изпробвал.