В. Шуаб - Четирите цвята на магията

В крайна сметка, нали беше антари .

А антари умееха да говорят на кръвта. На живота. На самата магия. Първият и последен елемент, онзи, който живее във всички и не е същност на нито един.

Долавяше как магията се размърдва срещу дланта му, тухлената стена се затопля и охлажда едновременно с нея и Кел се поколеба — искаше да види дали ще отвърне, без да я помоли. Ала магията удържа, изчакваше го да изрази на глас заповедта си. Елементалната магия се вслушваше във всички езици, но магията на антари — истинската, кръвната магия — говореше един-единствен. Кел долепи пръсти до стената.

— Ас траварс — каза той. На път.

Този път магията се вслуша и се подчини. Светът се разлюля и Кел пристъпи напред през вратата и в мрака, събличайки Сивия Лондон като палто.

— Санкт! — обяви Джен и хвърли върху купчината карта с лицето нагоре. На нея беше изобразена закачулена фигура със сведена глава, вдигнала руна като бокал. Самият гвардеец се надигна триумфално от стола.

Париш се намръщи и пльосна останалите си карти на масата, с лицето надолу. Можеше да обвини Джен в измама, но нямаше смисъл. Самият той мамеше вече близо час и въпреки това не беше спечелил нито една ръка. Изръмжа и избута монетите си през тясната маса и към растящата купчина на другия стражник. Джен прибра спечеленото и взе да разбърква колодата. Попита:

— Да опитаме ли още една?

— Аз съм пас — Париш се изправи. При това движение наметалото на дебели червени и златни райета във формата на слънчеви лъчи се хлъзна по бронята на раменете му, а застъпващите се метални плочки на нагръдника и по набедрениците му задрънчаха, плъзгайки се на местата си.

— Ир час ера — рече Джен, преминавайки от „кралски“ на арнески. Езикът на простолюдието.

— Не ми е криво — възрази Париш сърдито. — Фалирах.

— Стига де — прикотка го партньорът му. — Третият път е на късмет.

— Пикае ми се — отвърна Париш и намести късия си меч.

— Тогава върви да пикаеш.

Младият гвардеец се поколеба и огледа коридора за някоя незабелязана досега опасност. Такава липсваше — както и всякаква друга форма на дейност — но наоколо гъмжеше от хубави вещи — кралски портрети, трофеи, масички (като тази, на която играеха карти) и в края му се извисяваха орнаментираните крила на вратата. Бяха изработени от черешово дърво и гравирани с кралската емблема на Арнес, потир и изгряващо слънце, а издълбаните линии — запълнени с разтопено злато. Над емблемата нишки с метален отблясък изписваха Р върху лакираното дърво.

Вратата водеше към личните покои на принц Рай и пред тях на пост стояха Джен и Париш, като част от придворната охрана на принца.

Париш искрено харесваше повереника си. Беше разглезен, разбира се, това обаче важеше за всички членове на кралските родове — или поне така приемаше Париш, служил само на един такъв — но беше също така добронамерен и изумително щедър, поне що се отнася до охраната му (та нали лично той им подари колодата, с която играеха — прекрасни карти с позлатени ръбове!), а понякога, след нощни запои, Рай се отърсваше от кралския език и превземките си, и си говореше със стражата на простолюдния език (арнеският му беше безупречен). Друго да няма, Рай поне изглежда се чувстваше виновен за постоянното бдение на охраната си, сякаш те имаха за какво по-важно да използват времето си, вместо да стоят пред вратата му и да си отварят очите на четири (пък и, честно казано, през повечето нощи идеше реч по-скоро за дискретност, а не за бдителност).

Най-хубаво бе през нощите, когато принц Рай и мастър Кел излизаха в града, а на двамата с Джен позволяваха да ги следват от разстояние или изцяло ги освобождаваха от задълженията им и ги задържаха за компания, а не като защитници (всички знаеха, че Кел е способен да опази принца по-добре от който и да е гвардеец). Ала магьосникът още отсъстваше — факт, хвърлил вечно неспокойния Рай в пристъп на лошо настроение — и поради това принцът се бе оттеглил рано в покоите си, а след като Париш и Джен застъпиха на смяна, единият отърва другия от повечето му джобни.

Париш си взе шлема от масата и отиде да се облекчи, преследван от звъна на преброяваните от Джен монети. Не бързаше особено — смяташе, че приятелят му дължи поне малко време, задето натъпка в джоба му толкова линове, но когато най-накрая се върна в коридора на принца, с притеснение го завари празен. Джен не се виждаше никъде. Париш се намръщи — слободията не биваше да е повсеместна. Картите са едно, но ако някой откриеше, че покоите на принца са оставени без охрана, капитанът им щеше да побеснее.