В. Шуаб - Четирите цвята на магията

— Колко искаш за това? — попита Нед.

— Не е за продан — отвърна Кел, после се поправи. — Не и за теб.

Нед се надигна от стола и понечи да си върви, но Кел още не беше приключил с него.

— Ако ти донеса пръст, какво ще ми дадеш в замяна?

Ентусиастът застина, обнадежден.

— Назови цената си.

— Цената ми ли? — Кел не пренасяше дрънкулки между световете за пари . Парите се променят. Какво да стори с шилинги в Червения Лондон? А с паунди? Щеше да изкара повече, ако ги изгори, отколкото ако се опита да купи нещо с тях в Белия град. Допусна възможността да харчи парите тук, но за какво в крайна сметка да ги използва? О, не, Кел играеше друга игра. Отвърна:

— Не искам парите ти, а нещо важно. Такова, което не искаш да изгубиш.

Нед закима припряно.

— Добре. Стой тук и аз…

— Не тази нощ — спря го Кел.

— Тогава кога?

Пътникът сви рамене:

— След месец.

— Очакваш от мен да стоя тук и да чакам ?

— От теб не очаквам абсолютно нищо — младежът сви рамене. Жестоко беше, разбира се, но искаше да види докъде е готов да стигне ентусиастът. И ако решителността му се докажеше твърда и го завареше тук другия месец, реши Кел, щеше да си е заслужил кесийката с пръст. — А сега се махай.

Нед отвори и затвори уста, после изпухтя и се отдалечи, като на излизане за малко да се блъсне в дребен, очилат господин.

Кел взе реещото се парче кост и го върна на мястото му в кутията, още докато очилатият приближаваше вече празния стол.

— Какво беше това? — попита новодошлият и се намести на него.

— Нищо сериозно — отвърна Кел.

— Това за мен ли е? — Мъжът имаше предвид играта.

Пътешественикът кимна и я подаде на колекционера, който я взе колебливо от ръката му. Кел остави клиента да си поиграе с нея, след това се зае да му покаже как работи. Колекционерът се ококори.

— Превъзходно, превъзходно!

Порови в джоба си и извади увит в кърпичка предмет. Чу се тупване, когато го остави на тезгяха. Кел посегна и разопакова вързопчето: блесна сребърна кутийка с миниатюрна ръчка отстрани.

Музикална кутийка. Кел се усмихна доволно.

И в Червения Лондон имаха музика и музикални кутии, но повечето свиреха благодарение на магия, не на механизъм и младежът се възхищаваше много от труда, вложен в малките машинки тук. Прекомерно голяма част от Сивия Лондон беше противна, но на моменти липсата на магия водеше до гениалност. Да вземем за пример музикалните му кутии. Сложен, но елегантен дизайн. Толкова много части, толкова много труд и всичко това — заради изпълнението на една мелодийка.

— Нужно ли е да обяснявам как работи? — попита колекционерът.

Кел поклати глава и отвърна тихо:

— Не. Имам няколко.

Мъжът свъси вежди.

— При все това я намирате за подходяща?

Кел кимна и започна да увива джунджурията с кърпичката, за да я предпази.

— Не искате ли да я чуете как свири?

Искаше, но не тук, в тази мръсна малка кръчма, където не можеше да се наслади на звука. Освен това беше време да се връща у дома.

Остави колекционера пред бара да се забавлява с детската игра — да се диви как нито стопеният лед, нито пясъкът се изсипват от местата си, все едно колко клати кутията — и излезе навън в нощта. Пое към Темза, вслушан в отгласите на града около себе си, тропота на преминаващите карети и далечните викове — някои от наслада, други от болка (макар че дори те не можеха да се сравняват с писъците, които отекваха из Белия Лондон). Не след дълго видя и реката — ивица от чернота в нощта. Църковните камбани звъняха в далечината, общо осем удара.

Време беше да си тръгва.

Кел стигна до тухлената стена на магазин с изглед към водата и пристъпи в скришната тъма до него. Вдигна си ръкава. Ръката вече го наболяваше от първите два разреза, но извади ножа си и направи трети, сетне докосна с пръсти първо кръвта и после стената.

На едно от ремъчетата на врата му висеше червен лин — като онзи, който крал Джордж му беше върнал този следобед. Кел хвана монетата и я притисна към кръвта на тухлите. Рече:

— Е, добре. Да си вървим у дома.

Често се случваше да говори на магията. Не да ѝ нарежда, просто да си приказва с нея. Магията беше живо същество — всички го знаеха — но Кел я усещаше по-скоро като приятел, като семейство. В крайна сметка, тя представляваше част от него (много по-голяма част отколкото от останалите) и той не бе в състояние да възпре усещането, че тя разбира какво ѝ казва, какво чувства; не само когато я призоваваше, а винаги — при всеки удар на сърцето и всяко поемане на дъх.