Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Рейстлин подхвана петия напев:

— Зелен дракон. Защото даже боговете са подвластни на съдбата / Плачете всички с мен.

Гласът му пресекна, магьосникът се поколеба. Нещо не беше наред! Пулсиращата през тялото му магия забави ход, стана мудна. Той заекна при последните думи, като си поемаше дъх с усилие. Сърцето му престана да бие за миг и отново изтласка кръвта с гигантско усилие, което едва не го покоси.

Рейстлин се втренчи объркано в Портала. Беше ли проработило последното заклинание? Не! Светлината около Кризания започваше да изтлява. Полето се изместваше!

Магьосникът отчаяно изкрещя отново думите. Напевът се изви непокорно и го удари през лицето като камшик. Какво ставаше? Усещаше как магията се изплъзва от пръстите му. Губеше контрол…

Върни се у дома…

Гласът на неговата Царица. Присмехулен, подигравателен. Гласът на брат му, изпълнен с молба и печал… И един друг глас — крясъкът на кендер — нечут, изгубен сред по-важните дела. Ето, че сега отново се разнесе в съзнанието му като ослепителна мълния:

„ Гнимш си поигра с устройството… Моят приятел…“

Внезапно думите на Астинус от „Хрониките“ го пронизаха така, както го бе пронизало острието на джуджето:

В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, активира устройството за време… Устройството на гнома по някакъв начин се намеси в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкаваше Фистандантилус… Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени.

Рейстлин гневно стисна юмруци. Убийството на гнома се бе оказало безполезно! Проклетото създание беше пипало устройството още преди да умре. Историята щеше да се повтори! Стъпки в пясъка…

Загледан в Портала, магьосникът видя палача си да пристъпва отвъд. Видя собствената си ръка да вдига черната качулка, видя ръцете си да издигат брадва, която се спусна над собствената му шия!

Магическото поле започна да се потрепва като побесняло. От раззинатите усти на драконовите глави се разнесе триумфален писък. Лицето на Кризания се изкриви от ужас и болка. Рейстлин виждаше в очите й същия поглед, който бе съзирал и в очите на майка си — тя потъваше все по-дълбоко в някакво далечно, непознато измерение.

Върни се у дома…

Вътре в самия Портал вече се въртяха полудели светлини. Изпуснати от контрол, светлините изригнаха в хищни пламъци, които обгърнаха отпуснатото тяло на свещенослужителката така, както огньовете ги бяха заобиколили в покосеното от чума село. Кризания изкрещя. Плътта й започна да се съсухря, попарена от красивите, смъртоносни пламъци на необузданата магия.

Полузаслепен от ярката светлина и сълзите в очите си, Рейстлин продължаваше да гледа невярващо в урагана от светлина. А после Порталът започна да се затваря.

Магьосникът захвърли жезъла на земята и освободи гнева си в горчив, нечленоразделен, изпълнен с ярост писък.

В отговор от прохода долетя жизнерадостен, подигравателен смях.

Върни се у дома…

Внезапно Рейстлин почувства, че го обгръща усещане за абсолютно спокойствие — студеното разбиране на отчаянието. Беше се провалил. Но нямаше да й позволи да го види как пълзи. Ако се налагаше да умре, щеше да го стори само сред собствената си магия…

Той вдигна глава. Стъпи здраво на крака. И като черпеше от дъното на могъществото си — от мощта на древните, от собствената му мощ, от сили, за които дори не подозираше, че притежава, извиращи от дълбините на най-мрачните кътчета на съзнанието му, магьосникът вдигна ръце, а гласът му се извиси още веднъж. Само че този път не бе нечленоразделен и безпомощен. Сега думите звучаха кристално ясно. Заповедни думи, произнасяни за пръв и последен път в историята на света.

И те бяха разбрани.

Полето удържа. Той го удържа! Чувстваше неимоверния му натиск почти физически. По негова заповед Порталът потръпна и престана да се затваря.

Рейстлин си пое дъх от облекчение. Сетне в периферното му зрение нещо проблесна. Магическото устройство се беше активирало!

Полето подскочи и се загърчи диво. Докато в същия момент магията на устройството се разрастваше и разпространяваше, могъщите й вибрации накараха камъните на крепостта да запеят. Гласовете им обляха като вълна всичко около магьосника. Драконите им отвърнаха с разгневените си писъци. Неостаряващите гласове на камъните и долитащите извън времето писъци на драконите се срещнаха и оплетоха, докато най-накрая от тях не остана нищо, освен дисхармонична, разкъсваща ума какофония.