Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Също като и светия рицар Хума, тя бе преминала през своите изпитания. На огъня, мрака, смъртта и кръвта. Беше готова. Нищо не можеше да я спре.

— Паладин, Платинен драконе, вярната ти служителка коленичи пред теб и те моли да я благословиш. Очите й са отворени за светлината ти. Най-сетне е разбрала какво си пожелал да я научиш в безмерната си мъдрост. Чуй молитвите й, Лъчисти. Бъди с нея. Отвори този Портал, за да може да прекрачи през него и да понесе факела ти. Повърви с нея в усилията й да прогони завинаги мрака!

Рейстлин затаи дъх. Всичко зависеше от това! Дали щеше да се окаже прав за Кризания? Притежаваше ли тя силата, мъдростта и вярата? Наистина ли бе избраница на Паладин?

От Кризания започна да струи чист, неземен блясък. Тъмните й коси заискриха, белите й дрехи излъчваха меко сияние, подобно на огрени от слънцето облаци, очите й приличаха на сребърни луни. Беше поразително красива.

— Благодаря ти, че откликна на молитвата ми, Боже на Светлината — измърмори младата жена и сведе глава. По бледите й страни блещукаха сълзи. — Няма да те посрамя!

Загледан към нея и ослепителната й красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.

Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре…

— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.

— Закъснели сме — произнесе войнът.

След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната й красота прониза сърцето на Карамон.

— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!

— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите й. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина…

— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да й позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз й казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!

Тас се хвърли напред с размахани ръце. Внезапно обаче скокът му рязко бе пресечен от Карамон, който се пресегна и го улови за опашката на косата. Кендерът изохка от болка и негодувание. Доловил някакъв шум, Рейстлин се обърна.

За секунда архимагьосникът се втренчи в кендера и едрия войн, без да може да ги разпознае. Сетне нещо се промъкна в очите му. Не беше особено приятно.

— Тихо, Тас — прошепна Карамон. — Вината не е твоя. А сега, стой мирен! — Той го избута зад една дебела гранитна колона. — Не мърдай оттам — заповяда. — Пази медальона… пази себе си.

Тасълхоф отвори уста, за да оспори нареждането. После осъзна онова, което виждаше изписано върху лицето на Карамон и проследи посоката на погледа му до самия магьосник. Нещо му нашепна да замълчи. Чувстваше се така, сякаш отново бе попаднал в Бездната.

— Добре, Карамон — каза тихичко. — Няма да мърдам. Аз… обещавам.

Облегна се на колоната и се помъчи да отпъди от ума си спомените за бедния, свит на кълбо върху пода Гнимш.

Като му отправи един последен предупредителен поглед, едрият мъж закуца надолу по коридора към брат си.

Магьосникът го наблюдаваше внимателно, стиснал жезъла на Магиус.

— Значи оцеля — отбеляза той.

— Благодарение на боговете, не на теб — отговори Карамон.

— Благодарение на един от тях, скъпи ми братко — произнесе Рейстлин с едва доловима, порочна усмивка. — Царицата на Мрака. Тя изпрати кендера обратно при мен и именно той, подозирам, е променил хода на времето така, че животът ти да бъде пощаден. Не те ли оскърбява фактът, че дължиш всичко на нея?

— А теб не те ли оскърбява фактът, че й дължиш душата си?

Очите на магьосника просветнаха опасно. Нещо във вътрешността им сякаш се изгуби за момент. Сетне язвителната му усмивка се върна на мястото си. Обърна се към Портала и вдигна дясната си ръка с дланта нагоре към първата драконова глава в най-долния десен край на платинения овал.

— Черен дракон — тонът му бе тих като милувка. — От мрак до мрак / Гласът ми отеква в празнотата.

В същия миг около Кризания започна да се оформя аура от черна светлина; толкова черна, колкото светлината на среднощен скъпоценен камък или на самата тъмна луна…