Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Усети, че Карамон сключва пръсти около ръката му. Разгневено се опита да се отърси хватката му, ала войнът го държеше здраво.

— Отведи ни у дома, Рейстлин…

Магьосникът се изсмя презрително.

— Какъв сополанко си, Карамон! — озъби се той. Още по-раздразнено от преди се постара да се отскубне от него, но със същия успех можеше да се опита да отмести скала. — Не вярвам вече да не си научил какво сторих! Кендерът навярно ти е разправил за гнома. Знаеш, че те предадох. Възнамерявах просто да те изоставя на това прокълнато място. Ала ето, че дори сега не желаеш да погледнеш истината в очите!

— Тук съм, защото си на път да се удавиш, Рейстлин — отвърна безизразно Карамон. Сведе очи към загорялата ръка, с която държеше ръката на магьосника. Кожата на брат му бе бяла, почти прозрачна. Хрумна му, че през нея може да забележи как кръвта пулсира в сините вени. — Ръката ми държи твоята. Само това ни остана. — Той замълча, след което си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше дълбока тъга: — Нищо не може да промени онова, което си направил, Рейст. Нещата помежду ни никога няма да бъдат същите. Очите ми най-сетне се отвориха. И сега те виждам такъв, какъвто си в действителност.

— Но продължаваш да ме умоляваш да тръгна с теб! — подигра му се магьосникът.

— Мога да се науча да живея със знанието за онова, което си и което си сторил — взря се в него войнът. — Усещам, че чувството ти е познато. Сигурно има нощи, когато не можеш да понасяш собствените си сънища.

Рейстлин не отвърна нищо. Лицето му се бе превърнало в безизразна маска.

Карамон преглътна. Гласът му одрезгавя, а ръката му стисна магьосника още по-силно:

— Помисли. Правил си и добрини — може би дори по-големи от повечето от нас. О, разбира се, и аз съм помагал на хората. Лесно е да предлагаш помощта си, когато знаеш, че ще я оценят. Ала ти помагаш дори на онези, които биха се изплюли в лицето ти, които не го заслужават. Помагал си даже, когато си знаел, че е безнадеждно и ще получиш единствено неблагодарност. — Пръстите на война потрепнаха. — В теб все още има достатъчно добро, за да… надмогнеш злото. Остави всичко. Върни се у дома.

Върни се у дома… Върни се у дома…

Рейстлин затвори очи. Болката в сърцето му бе непоносима. Лявата му ръка помръдна и се вдигна. Деликатните й пръсти за момент преминаха над тези на Карамон в едва доловимо докосване. Някъде от много далече, на границата на заобикалящата го действителност, можеше да чуе тихия глас на Кризания и молитвите й към Паладин. Прекрасната бяла светлина играеше по клепките му.

Върни се у дома…

Когато заговори отново, думите му бяха толкова внимателни, колкото и докосването му:

— Дори не можеш да си представиш мрачните престъпления, които тегнат над душата ми. Ако само знаеше, щеше да се отвърнеш от мен погнусено и ужасено. — Въздъхна и потръпна леко. — Да, прав си. Понякога нощем дори аз не мога да се понасям.

Той най-сетне отвори очи и се втренчи в брат си.

— Но трябва да знаеш, братко, че извърших тези престъпления с пълно съзнание. Трябва да знаеш също, че по пътя, който съм поел, ме очакват още по-мрачни и жестоки постъпки, но това също няма да ме спре…

Погледна Кризания. Младата жена се възправяше невиждащо в Портала, изгубена в молитвите си, искряща от красота и могъщество.

Карамон също се загледа мрачно към нея.

Рейстлин се усмихна унесено:

— Да, братко. Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя към това и невероятните мъчения, които й е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието й и ще разкъсат душата й. Накрая, когато няма да може да понесе и грам страдание повече, ще се свлече в краката ми… окървавена, окаяна и на прага на смъртта… Ръката й ще се вдигне към мен с последни сили в търсене на утеха. Няма да поиска от мен да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с радост. Всичко, което ще поиска, е да остана до нея докато умира.

Рейстлин си пое дълбоко дъх и потрепери.

— Но аз ще я отмина, Карамон. Ще я прекрача, без да я погледна и без да кажа и дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта й. Ще продължа напред в преследване на целта, а силата ми ще нараства с всяка процедила се от разкъсаното й сърце капка кръв.