Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Потърси с очи убиеца на предателя и възкликна смаяно.

Над мъртвото джудже стоеше не друго, а кендер.

Младият рицар премигна, уверен, че страхът и болката го карат да вижда привидения. Ала нямаше време да осмисли напълно ситуацията. Най-сетне се добра до генерала и с няколко замахвания на меча успя да разгони вкопчените в него джуджетата. Зад гърба си вече чуваше разтревожените подвиквания на останалите, докато се изтегляха под напора на двамата стражи. Бягаха, изгубили желание за битка, която според очакванията им трябваше да протече като най-обикновено клане.

Карамон се мъчеше да се измъкне изпод бездиханното тяло на Аргът. Гарик хвана яката на бронята на дюлъра и го хвърли настрани, след което изправи генерала на крака. Едрият войн се олюля и изпъшка от болка, когато изкълченото коляно поддаде под тежестта му.

— Помогнете ни! — извика рицарят на двамата стражи, макар това да не беше необходимо, защото вече им се бяха притекли на помощ. С общи усилия мъжете полузавлякоха, полупренесоха накуцващия Карамон обратно в стаята с картите.

Преди да ги последва, Гарик хвърли сетен поглед край себе си. Мрачните джуджета несигурно гледаха към тях откъм края на коридора. Забеляза някакво раздвижване зад тях и мимоходом отбеляза, че пристигат още нападатели. „Планински джуджета“ — помисли си той.

А на мястото, където до преди миг бе лежал Карамон, сякаш вкаменен, продължаваше да стои изникналият от нищото кендер, който бе спасил живота му. Лицето на създанието бе бяло като чаршаф, а устните му изглеждаха позеленели. Без да знае какво друго да направи, Гарик обви кръста на кендера със здравата си ръка и го понесе към стаята. Веднага щом се озоваха вътре, стражите затръшнаха вратата и на секундата я залостиха здраво.

Карамон бе покрит с кръв. Той се ухили на младежа. После изражението му стана сериозно:

— Глупав, опърничав рицар — изръмжа. — Дадох ти пряка заповед, а ти не се подчини. Трябва да те…

Гласът му замря несигурно, когато кендерът в ръката на Гарик се изви и го погледна.

— Тас? — прошепна зашеметено той.

— Здрасти, Карамон — произнесе отпаднало кендерът. — Аз… ами ужасно се радвам да те видя отново. Имам да ти разправям страшно много неща и е много важно, и наистина трябва да ти ги разправя още сега, но… мисля… че ще… припадна…

— И така, това е всичко — завърши уморено Тас. Очите му се бяха налели със сълзи, но не сваляше поглед от безизразното лице на приятеля си. — Излъга ме. Когато се опитах да пусна устройството, то просто се разпадна на части в ръцете ми. Все пак видях как пада пламтящата планина — добави той. — И това май почти си струваше всички неприятности. Дори бих казал, че си струва да умреш, за да го видиш. Не съм много сигурен, понеже още не съм умрял, макар за известно време да смятах, че съм. Но определено нямаше да си струва, ако трябваше да прекарам Вечността в Бездната, която не е хубаво място. Въобще не ми е ясно защо му е притрябвало да ходи там.

Тас въздъхна.

— Както и да е, това мога да му простя. — Гласът на кендера стана твърд, а малката му челюст се издаде решително напред: — Но не и другото. Онова, което стори на бедния Гнимш. Онова, което искаше да стори на теб…

Той млъкна. Въобще нямаше намерение да го споменава.

Карамон го погледна внимателно.

— Продължавай, Тас — подкани го. — За онова, което е искал да стори на мен?

— Н-нищо — заекна кендерът и се усмихна глуповато. — Просто дърдоря, нали си ме знаеш.

— Какво е искал да ми стори? — усмихна се в отговор генералът. — Нямах идея, че въобще е останало нещо, което да не ми е сторил досега.

— Искаше да те убие — измърмори Тас.

— А, да — изражението на война не се промени. — Как не се сетих. Значи това е означавало посланието на джуджето.

— Остави те на… дюлърите — произнесе нещастно кендерът. — Възнамеряваха да ти вземат главата и да я отнесат на крал Дънкан. Рейстлин е отпратил всички рицари от крепостта и им е казал, че си наредил да се упътят към Торбардин. — Тас посочи Гарик и двамата стражи. — Уверил е джуджетата, че ще те охраняват съвсем слабо.

Карамон не отвърна нищо. Чувстваше се празен. Не изпитваше нито болка, нито гняв, нито дори изненада. Празен. Сетне изведнъж почувства нещо. Огромна тъга по дома, по Тика, по приятелите си, Танис, Лорана, Речен Вятър и Златна Луна, която нахлу като необятна вълна, за да запълни ограбеното.

Сякаш можеше да прочете мислите му, Тас положи малката си глава на рамото на Карамон: