Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

А някъде там, съвсем невидима, бе и Черната луна. Само неговите очи можеха да я съзрат.

Застанала напълно неподвижно и загледана нагоре, Кризания усети, че пръстите, с които се бе облегнала на студения камък, са изстинали като лед. Осъзна, че е започнала трепери. Обърна гръб на небето, решена най-сетне да поспи поне няколко часа…

Ала нощта не й даваше мира.

„Чакай — шепнеше тя, — чакай…“

А после чу тръбата. Чиста, пронизваща мелодия, която възвести победно присъствието си и смрази кръвта й.

В този момент вратата на стаята се отвори.

Изобщо не се изненада, че го вижда. Всъщност дори бе очаквала идването му. Кризания спокойно се обърна и го погледна право в очите.

Рейстлин се възправяше в рамката на вратата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от потрепващите факли в коридора отвън, но освен тази светлина имаше и друга — извираща от тялото му, нечиста светлина, която като че идваше от дълбините на душата му.

Привлечена от някакъв неясен подтик, младата жена отново извърна поглед към небесата и най-сетне я съзря. Тя озаряваше всичко. Нуитари, Черната луна.

За момент затвори очи, надвита от опияняващия приток на кръв и учестените удари на сърцето си. Сетне отново ги отвори, вече по-уверено, за да открие, че Рейстлин се е приближил и стои точно пред нея.

Тя затаи дъх. Беше го виждала в екстаза на магията, в борба с победи и поражения. Сега обаче пред нея стоеше човек, достигнал върха на своята мощ и мрачно великолепие. На лицето му бяха изписани древна мъдрост и проницателна интелигентност. Но това беше лице, което не познаваше.

— Време е, Кризания — произнесе магьосникът и протегна ръце.

Тя ги улови. Пръстите й бяха премръзнали, ала докосването му ги опари.

— Страхувам се — прошепна.

Той се приближи.

— Не бива да се страхуваш — каза й. — Твоят бог е с теб. Виждам го съвсем ясно. Моята богиня е тази, която трябва да се страхува, Кризания. Усещам го! Двамата заедно, ти и аз, ще прекосим границите на времето и ще пристъпим във владенията на смъртта. Ще се изправим един до друг срещу Мрака. С общи усилия ще успеем да поставим Царицата на колене!

Ръцете му я привлякоха и нежно обгърнаха тялото й. Устните му се впиха в нейните, за да откраднат дъха й с целувка.

Кризания затвори очи и позволи на магическия огън да завладее тялото й и да погълне студената, уплашена бяла черупка, в която се криеше от години.

Тя се отдръпна. Прокара ръка по устните му, вгледа се в бездънните му очи. А там, отразена в огледалото на душата му, видя себе си: в пламтяща, лъчиста аура от ярка, бяла светлина. Видя себе си красива, обичана, боготворена. Носеща истина и справедливост на света, готова да прокуди завинаги всяка печал, страх и отчаяние.

— Паладин да ни е на помощ — прошепна Кризания.

— Да — отвърна Рейстлин. После добави: — Ще ти дам още един талисман, като онзи, който те пазеше в Дъбравата Шойкан. Използвай го, за да преминеш невредима през Портала.

Тя потръпна. Той се притисна в нея, наведе главата й и я докосна с устни по челото. През цялото й тяло пропълзя болка, която достигна до сърцето, готова да го пресуши. Кризания понечи да се отдръпне, ала не извика. Той й отправи усмивка.

— Хайде.

Двамата се стопиха в нощта на крилете на прошепнатата магия, огрени от червените лъчи на Лунитари — кръв, избликнала от острието на Солинари.

— Каруците с провизии? — попита Карамон с равния, отмерен тон на човек, който вече знае отговора на въпроса си.

— Нямаме никакви сведения, сър — отвърна Гарик, като избягваше тежкия поглед на генерала. — Но… продължаваме да ги очакваме…

— Няма да дойдат. Натъкнали са се на засада. Знаеш го не по-зле от мен — усмихна се отпаднало едрият войн.

— Поне разполагаме с вода — каза неуверено младият рицар в напразен опит да демонстрира бодрост, който се провали напълно.

Той се загледа в разтворената върху масата карта и очерта нервен кръг около едно малко зелено петно върху пергамента.

Карамон изсумтя.

— Дупка, която ще се изпразни най-късно до обяд. Е, вярно, нощем се пълни отново, но истината е, че и потта ми има по-добър вкус от водата в нея. Проклета работа. Сигурно е замърсена с морска.

— И все пак става за пиене. Разбира се, разпределяме я по равно и се погрижих да назначат охрана. Струва ми се обаче, че няма да пресъхне.

— Все тая. След известно време така и така няма да разполагаме с достатъчно хора, че да успеем да я изпием — рече генералът и с въздишка прокара пръсти през къдравата си коса. В стаята бе горещо и душно. Преди да са успели да го спрат, един от по-напористите ординарци, бе сварил да хвърли още дърва в огъня. Прозорецът беше отворен, ала буйните пламъци в камината зад гърба му вече така или иначе го опичаха бавно и мъчително. — Колко дезертьори имаме днес?