Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Гарик се покашля.

— Около… около стотина, сър — доложи неохотно.

— Накъде са тръгнали? Пакс Таркас?

— Да, сър. Така смятаме.

— Какво друго? — попита мрачно Карамон. Очите му огледаха лицето на младежа. — Криеш нещо от мен.

Рицарят пламна от смущение. В този момент му се искаше лъжата да не е забранена от всеки известен му кодекс на честта. На драго сърце би дал живота си, за да спести на човека пред себе си истината, но нищо не му позволяваше да го излъже. Той се поколеба. После и сам видя, че не е необходимо. Генералът вече знаеше.

Карамон кимна бавно.

— Хората от равнината?

Гарик сведе очи към картите.

— Всички ли?

— Да, сър.

Едрият войн затвори очи. Въздъхна тихо и взе една от дървените фигурки, които им служеха за нагледно представяне на разположението на войската върху картата. Поигра си малко с нея и за секунда остана замислен. Сетне изведнъж изруга, обърна се и запрати фигурката в огъня. Стисна пулсиращата си глава с ръце.

— Е, не мога да виня Тъмна Нощ. Дори и при това положение на него и хората му никак няма да им бъде леко. Планинските джуджета без съмнение са завардили проходите зад нас. Именно това се е случило с провизиите. Ще му се наложи да се сражава на всяка крачка, за да се добере до дома. Нека боговете му помагат. — Той замълча. После сви юмруци: — Проклет да бъде този мой брат! — изруга. — Проклет да бъде!

Гарик се размърда неспокойно. Очите му огледаха бързо помещението, сякаш се страхуваше, че магьосникът ще се появи направо от въздуха.

— Е — рече Карамон, като се поуспокои и още веднъж се наведе над картите, — така няма да стигнем доникъде. Сега единствената ни надежда — поне според мен — е да се помъчим да задържим каквото ни е останало тук, в равнината. Трябва да залъжем джуджетата и да ги пресрещнем на открито, за да разгърнем кавалерията. Иначе в планината нямаме никакви шансове — добави с горчива нотка в гласа си. — Поне ни остава надеждата, че ако ни принудят да се изтеглим, ще им дадем отпор при Пакс Таркас. Ще се укрепим и…

— Генерале. — Един от стражите нахлу в стаята, въпреки че очевидно се бореше с нежеланието си да ги прекъсва. — Простете, сър, но пристигна пратеник.

— Въведете го.

В стаята влезе млад мъж. Беше покрит с прах, а бузите му бяха зачервени от студа. Той хвърли изпълнен с копнеж поглед към огъня, ала пристъпи към едрия войн, за да му предаде известието.

— Не, давай, стопли се — махна към огнището Карамон. — Поне някой да има полза от този огън. И без друго имам чувството, че новините ти няма да бъдат особено радостни.

— Благодаря, сър — кимна с благодарност младежът. Той се приближи до пламъците и протегна ръце към тях. — Новините са следните: хълмистите джуджета са заминали.

— Заминали? — подскочи изумено генералът. — Заминали къде? Не и обратно към…

— Поели са към Торбардин. — Пратеникът се поколеба. — И, сър, рицарите са с тях.

— Но това е пълна лудост! — Юмрукът на Карамон се стовари върху масата, разпращайки навсякъде дървени фигурки и навити карти. Лицето му бе почервеняло. — Брат ми — процеди.

— Не, сър. Очевидно е работа на дюлърите. Инструктираха ме да ви дам това. — Той измъкна един свитък от пояса си и го връчи на едрия войн, който бързо зачете:

Генерал Карамон,

Току-що получих известие от шпионите на мрачните джуджета, че портите на Торбардин ще се отворят, когато прозвучи сигналната тръба. Планираме нападение. Тръгваме по изгрев, за да стигнем там, когато слънцето залязва. Съжалявам, но нямаше време да ви информираме предварително. Бъдете сигурен, че ще получите своя дял от плячката, дори и да пристигнете твърде късно. Нека пламъкът на Реоркс блести върху брадвите ви.

Спомените му мигом го върнаха обратно към опръсканото с кръв парче пергамент, което бе държал в ръка преди толкова много време. Магьосникът те е предал…

— Дюлъри — рече навъсено. — Шпиони да, но не и за нас! Предатели да, но не и на собствения си народ!

— Капан! — възкликна Гарик и скочи на крака.

— А ние се хванахме в него като проклети зайци — измърмори Карамон, замислен за един друг заек. В спомените му Рейстлин още веднъж освобождаваше животинчето. — Пакс Таркас пада. Не е голяма загуба. Винаги могат да си го върнат. Особено ако отбраната му е изклана. Хората ни дезертират, хората от равнината си тръгват. А сега пък джуджетата атакуват сами Торбардин. Дюлърите ги следват. А когато тръбата даде знак…