Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Можем ли вече да си ходим? — попита невинно. — Ужасно съм изморен. Имаш ли нещо против да остана известно време при двама ви с Тика? Само докато се пооправя. Обещавам да не ви се пречкам…

Очите му преливаха от сълзи. Карамон обви ръка около раменете на кендера и го разтърси окуражително:

— Колкото пожелаеш, Тас. — Загледа се с тъжна усмивка в пламъците. — Ще довърша къщата. Едва ли ще отнеме повече от няколко месеца. После ще отидем да видим Танис и Лорана. Обещах на Тика. Обещах й го толкова отдавна, а така и не можах да го направя. Знаеш ли, Тика винаги е искала да види Палантас. А може после всички заедно да посетим гробницата на Стурм. Така и не успях да се сбогувам с него.

— Можем да потърсим и Елистан и… О! — лицето на Тас придоби разтревожено изражение. — Кризания! Лейди Кризания! Опитах се да я предупредя за Рейстлин, но тя не ми повярва. Не можем да я оставим! — Той скочи и зачупи ръце. — Не бива да му позволяваме да я отведе на онова отвратително място!

Карамон поклати глава:

— Ще опитаме, Тас. Не ми се вярва да ни послуша, но поне ще опитаме — той се размърда неспокойно. — Сигурно вече са при Портала. Рейстлин не може да си позволи да чака повече. Скоро укреплението ще рухне върху планинските джуджета… Гарик — той докуца до мястото, където седеше рицарят, — добре ли си?

Един от другите рицари тъкмо бе превързал счупената ръка на младежа към тялото му, за да я обездвижи. Гарик вдигна очи към генерала със стиснати зъби, но успя да се усмихне, въпреки силната болка.

— Ще се оправя, сър — рече отпаднало. — Не се тревожете за мен.

Карамон си придърпа един стол:

— Можеш ли да пътуваш?

— Разбира се, сър.

— Добре. Всъщност нямаш голям избор. Скоро ще превземат това място. Трябва да опитате да се измъкнете още сега. — Едрият войн потърка брадичката си. — Регър разправяше, че под равнините са прокопани тунели, които свързват Пакс Таркас с Торбардин. Съветът ми е да се насочите към тях. Едва ли ще представлява трудност. Могилите отвън са нещо като входове. Можете да ги използвате поне за да се отдалечите оттук.

Гарик не отговори. Той хвърли поглед към стражите и попита тихо:

— Казвате „съветът ми“, сър. Ами вие? Няма ли да дойдете с нас?

Карамон се покашля и се накани да отвърне, ала сякаш не намираше думи. Той се втренчи във върховете на ботушите си. Отдавна се бе подготвял за този момент, но изведнъж внимателно замислената му реч се разпадна на хиляди хартиени късчета и бе отвяна от вятъра.

— Не, Гарик — рече накрая, — няма. — Забелязал, че очите на рицаря се разширяват и отгатвайки мислите му, той вдигна успокоително ръка: — Не, не възнамерявам да извърша някоя благородна глупост. Като да спася живота на командващия си офицер, например!

Младежът пламна от срам, ала Карамон му се ухили широко.

— Не — продължи едрият мъж малко по-сериозно. — Слава на боговете, не съм рицар. Разполагам с достатъчно здрав разум, за да бягам, когато съм победен. А точно в този момент — той не можа да потисне уморената си въздишка — съм победен. — Прокара пръсти през косата си. — Не мога да ти го обясня така, че да стане разбираемо за теб. Понякога се чудя дали самия аз го разбирам. Но… да кажем, че кендерът и аз разполагаме с магически път за дома.

Гарик огледа и двамата много внимателно.

— Без брат ви? — каза, като се намръщи.

— Да — отговори Карамон. — Без брат ми. Тук пътищата ни с него се разделят. Той трябва да продължи живота си сам, а аз — най-сетне разбирам това — трябва да продължа своя. — Той постави ръка на рамото на рицаря. — Върни се в Пакс Таркас. С Майкъл трябва да обедините усилията си, за да могат онези, които останаха там, да преживеят зимата.

— Но…

— Това е заповед, рицарю — скастри го войнът.

— Слушам, сър — Гарик извърна очи и бързо посегна, за да избърше сълзите си.

Карамон обви ръка около раменете му поразмекнато.

— Нека Паладин бъде с теб, момчето ми — каза и го разтърси леко. Огледа другарите му. — Нека бъде с всички вас.

Гарик се втренчи изумено в него. По бузите му блестяха сълзи.

— Паладин? — попита с горчивина. — Богът, който ни изостави?

— Не бива да губиш вярата си, Гарик — посъветва го войнът, като се изправи с измъчено лице. — Дори и да не можеш да повярваш в своя бог, довери се на сърцето си. Вслушвай се в гласа му, даже когато Кодексът на честта те съветва друго. И някой ден ще разбереш.

— Да, сър — измърмори Гарик. — Нека… нека боговете, в които вярвате вие, също бъдат с вас.