Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Мисля, че е било така — усмихна се печално Карамон — през целия ми живот. Просто бях прекалено твърдоглав, за да слушам. А сега, най-добре тръгвайте.

Сбогува се с двамата стражи, като се престори, че не забелязва мъжествените им усилия да прикрият сълзите си. Тъгата им наистина го бе трогнала — тъга, която споделяше до такава степен, че му се искаше сам да заплаче като малко момче.

Рицарите предпазливо открехнаха вратата и надникнаха в коридора. С изключение на труповете, навън бе празно. Дюлърите се бяха оттеглили. Ала Карамон бе убеден, че е настъпило затишие пред буря. Скоро враговете им щяха да се прегрупират и да нападнат отново, за да довършат човеците веднъж завинаги.

Гарик поведе рицарите с изваден меч, решен да достигнат до долните нива на крепостта, следвайки обърканите инструкции, които Тас им бе дал. (Кендерът предложи да им нарисува карта, но едрият войн бе възразил, че нямат никакво време.)

Когато и последният звук от отдалечаващи се стъпки заглъхна, Тас и Карамон се отправиха в противоположната посока. Преди да тръгнат, кендерът измъкна ножа си от тялото на Аргът.

— А твърдеше, че с нож като този можеш да убиеш само много, много страшен заек — заяви гордо, докато изтриваше кръвта от острието, преди да го прибере в ножницата.

— Не споменавай думата зайци — рече Карамон с толкова странен тон, че кендерът го погледна стреснато.

Лицето на приятеля му бе побеляло като платно.

Това беше неговият миг. Мигът, заради който се бе родил. Заради който бе понасял болки, унижения и мъки през целия си живот. За който се бе обучавал, борил, жертвал… и убивал.

За кратко си позволи да се наслади на момента, да усети как могъществото протича около и през него, позволявайки му да го обгърне и издигне. В този момент за него не съществуваше нищо друго, освен Порталът и магията.

Ала дори и в тези минути на тържество, умът му бе съсредоточен върху работата, която го очакваше. Очите му внимателно се вглеждаха в прохода, изучаваха всеки детайл, макар вероятно това да не бе от особено значение. Беше го виждал в сънищата си и наяве безброй пъти. Заклинанията, необходими за отварянето не бяха нито сложни, нито особено дълги. Всеки един от петте дракони трябваше да бъде умилостивен с точно определена фраза, произнесена в съответния ред. А веднъж, щом свещенослужителят в бяла роба склонеше Паладин да задържи Портала отворен, можеха да пристъпят през него. Щеше да се затвори веднага след тях.

Чак тогава щеше да се изправи пред най-голямото изпитание.

Мисълта го вълнуваше. Сърцето му пулсираше учестено и запращаше вълни от кръв в слепоочията и гърлото му. Той се обърна към Кризания и кимна. Беше време.

Свещенослужителката, не по-малко развълнувана от него, с очи, заблестели от екстаза на напиращите молитви, застана в самия Портал с лице към него. Положението й изискваше пълно, абсолютно доверие в магьосника. Една грешно произнесена сричка, един погрешен дъх, поет в неправилния момент, и най-лекото потрепване на ръката можеха да бъдат фатални, както за нея, така и за Рейстлин.

Ето как древните бяха решили да защитят прохода, защото заради глупостта си не искаха да го унищожат завинаги. Дори идеята, че магьосник от ордена на Черните роби — неминуемо извършил ужасни престъпления, за да се озове тук, защото такива стояха на пътя на всеки, решен на подобна постъпка — и свещенослужител на Паладин — с чиста вяра и душа — ще се доверят един другиму до толкова голяма степен, беше просто смешна.

И все пак веднъж това вече се бе случвало: обвързани от извратеното обаяние на единия и погубената вяра на другия, Фистандантилус и Денубис бяха сторили същото. И по всичко изглеждаше, че това щеше да се случи отново, но в резултат на съюза между двама души, привлечени от нещо, което древните, въпреки цялата си мъдрост, така и не бяха предрекли — странна и нечестива любов.

Кризания пристъпи в Портала и погледна към Рейстлин за последен път в границите на този свят. Тя му се усмихна. Той се усмихна в отговор, докато думите на първото заклинание вече се оформяха в съзнанието му.

Младата жена издигна ръце. Очите й се отправиха някъде отвъд Рейстлин, отвъд всичко, към красивите владения на собствения й бог. Беше чула съвсем ясно последните думи на Царя-жрец и знаеше къде е била грешката му — грешка, породена от гордост и алчност, когато бе необходимо най-обикновено смирение.

В този момент Кризания знаеше защо боговете в справедливия си гняв бяха запратили унищожение над света. И в сърцето си чувстваше нещо повече от увереност, че Паладин ще откликне на молитвите й така, както не бе откликнал на молитвите на Царя-жрец. Беше настъпил мигът на величие, който Рейстлин очакваше от толкова дълго време. Бе настъпил и нейният миг.