Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Тук сме, за да вземем главата на генерала — изръмжа то. — Казахте, че магьосникът ви я е обещал на тепсия. Щом е така, можем да минем и без разни чародеи. При всички случаи не ми се занимава с черноризци. А сега ми отговори ясно и точно, Аргът. Готови ли са хората ти? Готови ли сте да довършите генерала? Или и това беше просто номер? Ако е така, да знаеш, че на народа ти в затвора никак няма да му бъде леко.

— То не номер! — изръмжа в отговор и със стиснат юмрук мрачното джудже. — Ние готови тръгваме. Генералът във Военната стая. Магьосникът казва ще го остави съвсем сам с охрана. Нашите хора атакуват хълмистите джуджета. Когато вашите хора спазват твоя част от сделката, когато давате сигнал, големите порти на Торбардин се отварят…

— Сигналът звучи дори и в този момент — отсече джуджето от планините. — Ако бяхме над нивото на земята, щеше да чуеш тръбите. Атаката е започнала!

— Тогава ние тръгваме! — заяви Аргът. Той се поклони и добави озъбено: — Ако твое господарство смее, идваш с нас. Ние взимаме главата на генерал Карамон още сега!

— Ще ви последвам — отвърна с хладен тон джуджето, — но само за да се уверя, че не замисляте още някое коварство.

По-нататъшната част от разговора им стана неразбираема за Тас. Кендерът се отдръпна и опря гръб в стената. Краката му трепереха неудържимо, а в ушите си чуваше бръмчене.

— Карамон — прошепна, като обхвана главата си с ръце и се насили да мисли. — Канят се да го погубят! И това е дело на Рейстлин! — Той потръпна. — Бедният Карамон. Собственият му близнак! На джуджетата не са им необходими брадви. Ако научи, сам ще си пререже гърлото.

Внезапно кендерът вдигна глава.

— Тасълхоф Кракундел! — рече ядосано. — Вайкаш се като баба. Трябва да го спасиш! В края на краищата, обеща на Тика, че ще се грижиш за него.

„Да го спасиш? И как, куха главо? — изтътна нечий глас в него. Подозрително му напомняше за този на Флинт. — Сигурно са поне двайсетима! А ти си въоръжен с нож за колене на пилци!“

— Все ще измисля нещо — отвърна Тас. — Ти пък продължавай да киснеш под дървото си.

Отговорът му заприлича на презрително изсумтяване. Той се изправи решително и се постегна. Измъкна малкия нож и запълзя съвсем тихичко — така, както само кендерите умеят — надолу по коридора.

Тя притежаваше тъмната къдрава коса и коварна усмивка, които години по-късно мъжете щяха да обожават в дъщеря й, простодушната откритост, наследена от единия от синовете й и дарбата — наистина рядката и могъща дарба — която щеше да предаде на неговия брат.

В кръвта й течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената й гибел.

Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната й смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.

Ала смъртта й опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта й. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта й, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта й своята собствена кончина.

Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият й син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.

През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката й и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.

Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.

Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.