Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Любопитството най-сетне го надви напълно. Кендерът изкачи първата поредица от стъпала и надникна зад ъгъла. Отдръпна се възможно най-бързо и въздъхна:

— Двамина. Точно на пътя ми. И няма начин да ги заобиколя.

Торбичките с инструментите и оръжията му бяха изчезнали още в зандана на Торбардин. Но все още разполагаше с ножа си.

— Не че ще бъде от полза срещу тези приятелчета — сви рамене, като надникна още веднъж, за да огледа огромните бойни брадви, които джуджетата носеха.

Изчака още няколко секунди с надеждата, че ще се махнат. Изглеждаха развълнувани от нещо, но явно нямаха намерение да напускат поста си.

— Мога да си вися тук цяла нощ или ден, зависи кое време е — оплака се кендерът. — Но, както казваше баща ми, „винаги първо се опитай да поговориш със собственика, преди да се заемеш с ключалката му“. Най-_лошото_, което могат да ми направят, имам предвид, освен да ме убият де, ще бъде отново да ме заключат долу. И ако изобщо разбирам нещо от ключалки, ще бъда обратно на свобода след не повече от половин час. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Дали пък това не го казваше чичо Трапспрингър? — зачуди се, без да спира.

Когато се озова близо до тях, двете джуджета стреснато се втренчиха в него.

— Здравейте — рече бодро той. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. — Протегна ръка. — А вие сте? Разбира се, не възнамерявате да ми кажете. Ами добре, всичко е наред. Така или иначе, едва ли мога да ви произнеса имената. Виждате ли, аз съм затворник и търся човека, който ме държеше заключен ей там долу. Няма начин да не го знаете — облечен в черно магьосник. Тъкмо ме разпитваше, когато наистина го изненадах и едва не припадна, а после избяга през вратата. Забрави да я заключи обаче. Дали някой от вас случайно не е видял накъде е тръг… Хм! — Тас мигна. — Колко невъзпитано от ваша страна.

Последното бе в отговор на реакцията на двамата дюлъри, които след първия пристъп на уплаха, последвана от внимателно преценяване на ситуацията, изкрещяха една-единствена дума и търтиха да бягат.

— Антаракс — повтори кендерът, загледан объркано подире им. — Да видим. Звучи ми като джуджешката дума за… за… О, ама разбира се! Изгаряща смърт. Аха, значи мислят, че все още съм болен от чума! Мхмм… доста удобно. Или пък не?

Тас откри, че крачи по още един коридор, който бе не по-малко безрадостен и мрачен от предишния.

— Все още не мога да разбера къде съм, а и явно никой не възнамерява да ми каже. Единственият път за навън явно е онова стълбище хей там в дъното. И понеже джуджетата избягаха по него, значи просто трябва да ги последвам. Карамон все ще е някъде наблизо.

Краката му обаче, след като отдавна вече бяха отправили протестна нота на притежателя си, го информираха, че тичането е напълно невъзможно. Когато с мъчително накуцване успя да стигне едва до средата на коридора, джуджетата бяха изчезнали от погледа му. Като пъхтеше от усилие, но твърдо решен да не се поддава на виенето на свят, Тасълхоф изкачи стълбите след тях. Трябваше да открие Карамон. Веднага щом заобиколи зад следващия ъгъл, отново му се наложи да спре.

— Опа — каза и забързано се прикри в сенките. Сложи ръка на устата си и мълчаливо се укори за невъздържаното възклицание. — Млъквай, Кракундел! Или искаш да те погне цялата дюлърска армия!

Последното беше доста близо до истината. Двете джуджета очевидно се бяха срещнали с поне двайсетина от своите. Приклекнал в сенките, Тас се заслуша в развълнуваното им джавкане. Очакваше всеки момент да се втурнат в неговата посока… Но нищо подобно не се случи.

Почака още малко и рискува едно свръхвнимателно надникване иззад ъгъла, за да открие, че някои от джуджетата не приличаха на дюлъри. Бяха чисти, брадите им бяха сресани и носеха блестящи ризници. И никак не изглеждаха доволни. Гледаха мрачно към един от дюлърите, сякаш се канеха да го одерат жив.

— Планински джуджета! — измърмори изумено Тас, разпознал ризниците им. — А според думите на Рейстлин, тъкмо те са враговете ни. Което значи, че би трябвало да са в тяхната си планина, а не в нашата. Стига да сме в планина, разбира се, което ми се струва все по-вероятно. Но се чудя дали…

Когато едно от джуджетата започна да говори, кендерът грейна.

— Най-после някой, който може да говори! — Той въздъхна от облекчение.

Заради участието на различни раси в разговора, използваха изключително груба смесица от Общ език и джуджешки. В основната си част смисълът се въртеше около това, че планинското джудже не даваше и пукнат камък за побъркания магьосник или за някакъв си болен от чума кендер, който се размотава наоколо.