Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Лицето на Рейстлин придоби пепеляв цвят и стана толкова бяло, че за един изпълнен с ужас момент Тас си помисли, че магьосникът е умрял, просто ей така, както си стоеше надвесен над него. Огледалните очи сякаш се разпръснаха на стотици парченца, а кендерът видя миниатюрните си отражения да се разпръскват в хиляди посоки. Сетне погледът на Рейстлин угасна изпразнен и той се втренчи невиждащо пред себе си.

Ръката върху челото му започна да трепери неудържимо. И, докато Тас го наблюдаваше изумено, магьосникът като че ли започна да се съсухря на мястото си. А когато се изправи и хвърли наоколо си объркан взор, цялото му тяло се разтърси.

— Добре ли си? — попита нервно кендерът, доволен, че вниманието на мъчителя му най-сетне се е насочило в друга посока, но независимо от всичко удивен от странното му поведение. Той се изправи отпаднало. Ужасното замайване се бе стопило, заедно със странното, непознато чувство на страх. Усещаше се почти същия, както преди. — Рейстлин, не исках да кажа, че… Да не би пък сега да ти стане лошо? Изглеждаш ужасно…

Архимагьосникът не му отговори. Той политна назад и се подпря с гръб на каменната стена. Остана там, дишайки плитко и учестено. Плъзна ръка през лицето си и отчаяно се опита да дойде на себе си, вкопчен в мълчалива борба с противник, който бе толкова видим за кендера, колкото и призрак.

Сетне, като издаде нисък, изпълнен с ярост и болка вик, Рейстлин се наведе напред. Улови жезъла на Магиус, завъртя се на пети като вихрушка от мрак и излетя през отворената врата.

Загледан потресено след него, Тас видя как магьосникът профуча край стоящото на пост в преддверието мрачно джудже. Дюлърът хвърли един поглед към мъртвешкото му изражение и с див крясък отскочи в противоположната посока.

Тасълхоф беше толкова поразен, че за момент пропусна простия факт, че вече не е затворник.

— Гледай ти — каза си той и постави ръка на челото си. — Кризания беше права. Наистина се чувствам по-добре, след като се освободих от тези спомени. Е, не помогнах много на Рейстлин, но и без друго не ме е грижа за него. Добре де, не много — въздъхна. — Не мога да разбера защо уби клетия Гнимш. Може би някой ден трябва да го попитам.

— Но сега — кендерът се огледа — първото, което трябва да направя, е да намеря Карамон и да му кажа, че магическото устройство е в мен и вече можем да се приберем у дома… Не ми се вярваше, че някога ще го изрека — сви рамене тъжно, — но думата дом сега ми звучи като страшно приятно място.

Накани се да се изправи, ала краката му очевидно предпочетоха да си останат в леглото, защото откри, че отново е седнал.

— Тази няма да я бъде! — рече на краката си недоволно. — За къде сте без мен! Просто си го напомняйте от време на време! Аз съм ви началник и когато кажа движение — значи движение! Сега ще се изправя отново — предупреди ги той строго. — И очаквам от вас поне някакво желание за сътрудничество.

Речта му изглежда имаше известен резултат. Краката очевидно взеха решение да се държат послушно, защото кендерът успя да прекоси, макар и със залитане тъмната стая и да излезе в обляния в треперливата светлина на факлите коридор, който се виждаше през вратата.

Огледа се нагоре и надолу, но не видя жива душа. Промъкна се на известно разстояние, но не забеляза нищо по-различно от поредица мрачни килии, подобни на онази, в която го бяха държали — както и водещо нагоре стълбище в единия край на коридора. В другия край нямаше нищо друго освен мрачно спотаени сенки.

— Чудя се къде ли съм? — Той тръгна към стълбището. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият път за навън. — Е, какво пък — реши философски. — Едва ли има някакво значение. Добрата страна на това да си бил в Бездната е, че на колкото и неприветливо място да попаднеш впоследствие, винаги можеш да си кажеш, че си бил и на далеч по-лошо.

Позволи си да спре за миг, колкото отново да се скара на краката си — все още бяха твърдо решени да се върнат обратно в леглото, — ала слабостта му бързо отшумя и той най-сетне се добра до основата на стълбището. Заслуша се и успя да долови нечии гласове.

— Проклятие — измърмори и се шмугна обратно в сенките. — Там горе има някой. Пазачи, както може да се предположи. Тези, как ги викаха, дюлъри… — Тас замръзна, като напрегнато се вслушваше, опитвайки да различи отделните думи. — Само ако говореха малко по-цивилизовано — изсумтя раздразнено. — Нещо, дето да им се разбира. Звучат доста развълнувани.