Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Лицето на младата жена бе напълно сериозно:

— Не, Рейстлин. Мисля, че си прав. Не е разумно да му казваме, поне засега. — Забелязала изпълнения със съмнения поглед на Рейстлин, тя продължи с искрена увереност: — В момента Карамон не може да стори нищо. Ако кендерът е болен, както ти подозираш, мога да го излекувам, но ще изминат поне още няколко дни, докато дойде на себе си. Една грижа в повече за брат ти. Карамон планира да потегли най-късно до седмица. Ще се погрижим за кендера и когато се възстанови съвсем и стига да е такова желанието му, ще му позволим да се срещне с брат ти на бойното поле.

Архимагьосникът въздъхна отново, борейки се със съмненията и нежеланието си. После вдигна рамене:

— Много добре, Преподобна дъще. Осланям се на твоята преценка. Думите ти са мъдри. Няма да казваме на Карамон, че кендерът се е появил.

Той се приближи до нея и Кризания успя да види как устните му се разтягат в странна усмивка — усмивка, която този път се отразяваше и в блестящите му очи. Тя стреснато и без да знае защо се опита да се отдръпне от него, ала той я прихвана по-здраво през кръста и младата жена потъна в гънките на черната му роба.

Затвори очи, напълно забравила за усмивката му. Сгуши се по-близо, обгърната от топлината… заслушана в ускорения му пулс…

Магьосникът промърмори няколко думи, за да накара телата им да се стопят в нищото. Сенките им за момент останаха зареяни в лунната светлина, след което и те, както и всеки намек за присъствието им, изчезнаха с шепот.

— Държиш го тук? В тъмницата? — попита тя и потръпна в хладния въздух на мрачното място.

— Ширак! — Кристалът на върха на жезъла на Магиус обля стаята в мека светлина. — Настанил съм го ето там — посочи Рейстлин.

До стената бе примъкнато грубо легло. Младата жена погледна укорително магьосника и побърза да се приближи. Когато коленичи до него и положи длан върху трескавото му чело, Тас изкрещя. Очите му се отвориха широко, но невиждащо. Рейстлин я последва бавно и махна към приклекналото в ъгъла мрачно джудже.

— Остави ни — нареди и се загледа към кендера. Вратата щракна зад гърбовете им.

— Как може да го държиш заключен и на тъмно? — възмути се младата жена.

— Някога лекувала ли си страдащи от чума, лейди Кризания? — попита със странно изражение магьосникът. — Тя стреснато го погледна. Изчерви се и отклони очи. Рейстлин се усмихна с горчивина и сам отговори на въпроса си: — Не, разбира се, че не си. Чумата никога не е стигала до Палантас. Никога не е покосявала богатия, красив… — Той дори не направи опит да прикрие презрението си. Кризания почувства как пламва, сякаш самата тя се бе разболяла от треска. — Е, при нас дойде — продължи Рейстлин. — И покоси най-бедните части на Хейвън. Разбира се, там нямаше лечители. Нито пък мнозина на драго сърце изявиха желание да останат и да се погрижат за заболелите. Дори членовете на семействата им ги изоставяха. Бедни, жалки души. Правех каквото можех, лекувах ги с помощта на познанията за билките, които наскоро бях придобил. И ако не можех да ги изцеря, поне успявах да облекча болките им. Учителят ми не го одобряваше. — Сега вече говореше полугласно, сякаш бе забравил за присъствието й. — Също и Карамон. Страхувал се за здравето ми, така твърдеше. Ха! — Той се изсмя кухо. — Страхуваше се за самия себе си. Мисълта, че може да се зарази от чума го плаши повече дори от армия гоблини. Как можех да им обърна гръб? Нямаха си никой… абсолютно никой. Презрени, умиращи… умиращи в самота.

Кризания го наблюдаваше вцепенено и усещаше как в очите й започват да напират сълзи. Рейстлин не я виждаше. В съзнанието си той се намираше сред вонящите бордеи из покрайнините на града. Мизерните домове на прокудените от славата и богатството. Виждаше себе си, облечен в червената роба, изгубен между страдащите, даваше им лекарства, държеше ръцете на умиращите, беше с тях в последните мигове от живота им. Работеше сред болните, без да очаква благодарност, без да я търси. Лицето му — последното човешко лице, което мнозина щяха да видят през живота си — не изразяваше нищо. Нито състрадание, нито загриженост. И все пак умиращите намираха утеха. До тях имаше някой, който разбираше, който всекидневно живееше с болката, който гледаше смъртта право в очите, без да изпитва страх…

Рейстлин се бе грижил за жертвите на чумата. Правеше необходимото според собствените си чувства, но защо? Все още не знаеше причината. А може би я бе забравил…