Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

След няколко нощи обаче тези дреболии бързо бяха забравени под напора на новите тревоги около липсата на провизии, възникналите побои между хора и джуджета и докладите на шпионите им, че в Торбардин се формира огромна, добре въоръжена армия.

Все пак на първото равнище в Заман имаше един наистина странен коридор, който на пръв поглед приличаше на грешка в плановете на крепостта. Всеки, който се престрашеше да тръгне по него, откриваше, че той неочаквано свършва пред съвсем гладка стена. Изглеждаше така, сякаш строителите просто бяха захвърлили инструментите си с отвращение и бяха вдигнали безпомощно ръце.

Ала този коридор не беше грешка. Щом правилните ръце докоснеха гладката стена, щом се изговореха точните думи и се изпишеха необходимите руни в прахта пред нея, сякаш от нищото се появяваха очертанията на врата, зад която имаше широко стълбище, прорязано в самите гранитни основи на Заман.

Стълбището водеше надолу и надолу, в мрака и като че ли към самия център на света. Надолу към занданите на крепостта.

— Още веднъж — гласът бе тих, търпелив, подканящ и се извиваше като змия точно над главата на Тасълхоф.

Кендерът имаше чувството, че той има зъби, които се впиват в плътта му, за да изсмучат и последните капчици воля, които му бяха останали.

— Да повторим още веднъж. Разкажи ми за Бездната — продължи гласът. — Всичко, което си спомняш. Как се озова в нея. Как изглежда. Кого и какво видя там. А Царицата? Как би я описал? Какво ти каза тя?

— Опитвам се, Рейстлин, наистина! — изхленчи Тас. — Цели два дни ти повтарям едно и също. Не мога да си спомня нищо повече! Главата ми е пламнала. Студено ми е на ръцете и краката, а… стаята се върти около мене… Ако… само ако я накараш да спре да се върти, Рейстлин, мисля, ще успея да се сетя още нещо… — Усетил докосването на магьосника върху гърдите си, кендерът се сви ужасено. — Не! — изстена, като полагаше отчаяни усилия да се отдръпне встрани. — Ще бъда добър, Рейстлин! Ще си спомня. Не ме наранявай, не ме наранявай, както нарани бедния Гнимш!

Ръката на магьосника остана върху гърдите му само за секунда. Сетне го докосна по челото и ако дотогава Тас си мислеше, че гори, сега вече наистина усети изгарящата топлина на магьосника.

— Лежи спокойно — нареди му Рейстлин.

Той вдигна кендера за раменете и се взря внимателно в очите му. Най-сетне остави тялото му да падне обратно в леглото и се изправи с проклятие на уста.

Потънал във влажната възглавница, Тас видя как образът на магьосника за момент надвисна над него, след което Рейстлин му обърна гръб, карайки черната роба да прошумоли и излезе от помещението. Кендерът опита да се надигне, за да види къде отива, ала усилието му коства твърде много и той отново се отпусна изнемощяло в леглото.

„Защо съм толкова отслабнал? — запита се объркано. — Какво става с мен? Искам да поспя. Може би тогава болката ще престане.“

Тас затвори очи. Клепачите му мигом се отвориха, сякаш бяха прикрепени към пружини.

„Не, не мога да заспя! — помисли си ужасено. — В тъмнината има разни неща, страшни неща, които само това очакват, да скочат върху мен и да…“

Сякаш от много далеч чу гласа на Рейстлин, който разговаряше с някой. Тас се озърна, като премигваше, за да прогони съня от очите си и реши засега да се концентрира върху магьосника.

„Може би ще открия нещо — каза си безрадостно. — Може би така ще разбера какво става с мен.“

Рейстлин говореше на някаква мрачна, приклекнала фигура. Определено приказваха нещо за него. Кендерът се напрегна, за да различи думите, ала умът му продължаваше да се държи изключително странно — просто се рееше и отказваше да се съюзи с нуждите на тялото му. Така че не можеше да бъде сигурен дали чува онова, което чуваше, или просто бе потънал в изпълнен с кошмари сън.

— Дай му още малко от отварата. Това ще го накара да се успокои — произнесе онзи, който най-вероятно бе Рейстлин на ниската, тъмна фигура. — Малко вероятно е някой да го чуе тук долу, но не мога да си позволя дори този риск.

Ниската фигура отвърна нещо. Тас затвори очи и позволи на хладните сини води на езерото — езерото Кристалмир — да обгърнат пламналата му кожа. Може би в края на краищата умът му бе решил да се съюзи наново с тялото.

— Когато изляза — долетя като изпод водата гласът на Рейстлин, — заключи вратата и угаси светлината. Напоследък брат ми е изключително подозрителен. Ако по някакъв начин успее да намери магическата врата, без съмнение ще слезе и тук долу. Не бива да открива каквото и да било. Всички тези килии трябва да изглеждат така, сякаш са празни.