Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Естествено — по лицето на магьосника плъзна обичайната му изкривена усмивка. — Това учудва ли те?

Тя въздъхна. Отпусна глава и позволи на тъмната коса да се разпилее върху раменете й. Слабата лунна светлина блестеше със сини оттенъци по къдриците й, а кожата й излъчваше млечна белота. Парфюмът й изпълваше стаята и сякаш се прибавяше към самия аромат на нощта. Усети, че той я докосва. Вдигна глава и видя в очите му единствено горяща страст — страст, която нямаше нищо общо с магията. Кризания затаи дъх, ала в същия миг Рейстлин се изправи и се отдалечи от леглото. Младата жена въздъхна.

— Значи си общувал с двама от боговете? — попита натъжено.

— Общувал съм и с трима им — отвърна безцеремонно той, като се обърна отново към нея.

— Трима? — озадачи се тя. — Гилиън?

— Кой друг може да е Астинус, освен самия говорител на Гилиън? — подметна враждебно магьосникът. — Ако не е и самият Гилиън, както мнозина подозират. Това, разбира се, едва ли е ново за теб…

— Никога не съм разговаряла с Мрачната Царица — каза Кризания.

— Не? — Рейстлин зададе последния въпрос, втренчен пронизително в нея. Погледът му сякаш се простираше до самото сърце на душата й. — Нима не й е известено какво жадуваш? Нима не ти го е предлагала?

Взряна в него, усещайки близостта му, Кризания почувства, че отговорът й потъва сред вълната от желание, което я бе обзело. Рейстлин не сваляше очи от нея. Тя преглътна и поклати глава:

— Ако е така — произнесе едва чуто, — значи ми го е предложила с едната си ръка и не ми е позволила да го имам с другата.

Чу как черната роба прошумоля, когато магьосникът стреснато трепна. Огряното му от луната лице за момент изглеждаше разтревожено и замислено. После се смекчи.

— Не дойдох тук, за да обсъждаме теологични въпроси — рече леко подигравателно той. — Имам далеч по-належащи тревоги.

— Разбира се. — Кризания се стегна и отметна един кичур от лицето си. — Още веднъж поднасям извиненията си. Нуждаеше се от моята помощ, защото…

— Тасълхоф е тук.

— Тасълхоф? — повтори изумено тя.

— Да, и е много болен. Всъщност е съвсем близо до смъртта. Нуждая се от способностите ти на лечител.

— Но, не разбирам. Защо… Как изобщо се е оказал тук? — заекна смутено младата жена. — Сам каза, че се е върнал в нашето време.

— И наистина го вярвах — отвърна с гробовен глас Рейстлин. — Очевидно съм сгрешил. Магическото устройство го е довело тук. Прекарал е известно време в типичното за кендерите размотаване из този свят и доста се е позабавлявал. Вероятно е научил, че се води война и е дошъл, за да сподели приключението. За нещастие, по време на пътешествието си е заболял от чума.

— Но това е ужасно! Разбира се, че ще дойда.

Кризания бързо взе хвърлената в единия край на леглото вълнената наметка и я уви около раменете си, а от вниманието й не убягна, че Рейстлин се обръща с гръб, докато тя се приготвяше. Лунната светлина съвсем ясно очерта потрепващите мускули на челюстта му, сякаш магьосникът водеше някаква вътрешна битка със себе си.

— Готова съм — произнесе простичко, докато връзваше наметката си.

Рейстлин най-сетне се обърна и протегна ръка към нея. Тя го погледна объркано.

— Трябва да използваме пътеките на нощта — каза магьосникът тихо. — Както ти споменах, не искам да привличаме вниманието на охраната.

— Но защо? — попита младата жена. — Каква разлика би…

— Какво да кажа на брат си?

Кризания замълча.

— Разбирам…

— Именно в това е дилемата — продължи Рейстлин, като я наблюдаваше внимателно. — Ако му кажа, новината само ще се прибави към многото тревоги, които в момента лежат на плещите му. Тас е повредил магическото устройство. Това също ще се прибави към грижите на Карамон, макар да знае, че съм обещал да го изпратя у дома. Ала… не, права си, трябва да му кажа, че кендерът е тук.

— Карамон наистина изглежда угрижен и нещастен през последните няколко дни — съгласи се замислено Кризания. В гласа й се долавяше притеснение.

— Войната не се развива добре — уведоми я без заобикалки магьосникът. — Армията се разпада буквално с всеки изминал ден. Хората от равнината говорят за отпътуване. Дори в този момент може вече да са си тръгнали. Джуджета под командването на Огнената Наковалня пък са просто една сган, на която не може да се има вяра. Постоянните им оплаквания принуждават Карамон да взима решения, за които все още не е готов. Каруците с провизиите са изчезнали и никой не знае какво се е случило с тях. Собствената му войска проявява признаци на недоволство. И ако на всичко отгоре се появи един кендер, да бърбори неспирно, да отклонява вниманието му… — Магьосникът въздъхна. — И все пак… не мога… няма да е честно да го скрия от него.