Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Да, но не е необходимо да се вълнувате толкова — рече потресен Тас. — Вярно, Флинт си имаше трески за дялане — вечно мърмореше и постоянно обвиняваше хората, че крадели разни неща, въпреки че имах съвсем сериозни намерения да върна гривната обратно там, откъде я взех, но това не ви позволява да…

— Огнената Наковалня — произнесе мрачно Дънкан — е водачът на нашите врагове. Не го ли знаеше?

— Не — каза заинтригувано кендерът. — Не, не го знаех. О, но съм сигурен, че не може да е същият Огнената Наковалня — добави след секунда размисъл. — Флинт едва ли ще се роди през близките петдесет години. Може да е баща му. Рейстлин твърдеше, че…

— Рейстлин? Кой е Рейстлин? — настоя кралят.

Тасълхоф фиксира джуджето със сурово изражение:

— Въобще не внимавате, а? Рейстлин е магьосникът. Онзи, когото убихте… Ъъъ, онзи когото не убихте. Онзи, който си мислехте, че сте убили, но не сте.

— Името му не е Рейстлин. Казва се Фистандантилус! — изсумтя Дънкан. Кралят на джуджета седна обратно на мястото си с непреклонно изражение. — Е — продължи, когато се настани удобно и отново погледна от високо Тас, — ако правилно съм те разбрал, планираш да отведеш магьосника, който е бил излекуван от свещенослужител, при положение, че такива не съществуват в нашия свят, и генерала, за когото твърдиш, че е твой приятел, обратно на място, което все още не съществува, за да се срещнеш с нашия нероден враг, като за целта използвате устройство, изобретено от гном, което всъщност работи?

— Именно! — извика тържествуващо кендерът. — Разбрахте най-после! Вижте само колко добре се справяте, когато ме слушате!

Гнимш кимна енергично, за да подкрепи думите му.

— Стража! Отведете ги! — изръмжа Дънкан. Той се обърна към Карас с хладен тон: — Даде ми думата си. След десет минути ще те очаквам на Военния съвет.

— Но, тане! Ако те наистина познават генерал Карамон…

— Достатъчно! — изрева внезапно кралят. — Задава се война, Карас. И цялата ти доблест, и всичките ти благородни възражения срещу избиването на наши роднини няма да променят този факт! Ще излезеш на бойното поле и ще се биеш, или можеш да вземеш посраменото си голобрадо лице и да го скриеш в занданите, заедно с онези, които ни предадоха — дюлърите! Кое избираш?

— Естествено, заклел съм се да ви служа, тане мой — отговори с вкаменено лице Карас. — Животът ми е в ръцете ви.

— Гледай да не го забравиш пак! — отсече Дънкан. — И за да съм сигурен, че няма да ти хрумне още някоя детинщина, ще наредя да те задържат в покоите ти. Можеш да излизаш само по време на Военните съвети. Колкото до тези двамата — той махна към Тас и Гнимш, — ще бъдат затворени на тайно място, додето не приключим с войната. Над главата на всеки, който се опълчи срещу заповедите ми, виси заплаха от смъртно наказание.

Тановете се спогледаха и отново замърмориха одобрително, макар да се чуваха и подмятания, че мерките са твърде закъснели. Стражите сграбчиха кендера и гномчето и ги повлякоха навън. Тас не спираше да протестира:

— Слушайте, казах самата истина — хленчеше той. — Трябва да ми повярвате! Знам, че звучи странно, обаче всеки може да ви каже, че обикновено не… ъъъ… не съм никак искрен! Само ми дайте малко време. Накрая може и да свикна…

Тасълхоф никога не би повярвал, че някой ден ще се озове толкова надълбоко под земята, ако собствените му крака не го бяха отвели дотам. Спомняше си, че веднъж Флинт му бе разправил как Реоркс живее именно на подобно място и кове с огромния си чук съдбините на Света.

— Трябва да е веселяк този Реоркс — измърмори кендерът и затрепери толкова силно от студ, че чак зъбите му затракаха. — Очаквах, че щом Реоркс кове съдбините на света, тук ще е малко по-топло.

— Доверисенаджуджетата — подхвърли Гнимш.

— Какво? — На Тас му се струваше, че е прекарал половината от живота си в започване на всяко изречение с „какво“.

— Казах, довери се на джуджетата! — каза високо гномчето. — Вместо да строят домовете си върху действащи вулкани, които между другото са отличен източник на топлина, предпочитат да живеят във вътрешността на отдавна угаснали парчета скала. — Гнимш поклати олисяващата си глава. — Трудно ми е да повярвам, че имаме общи корени.

Тас не отговори, зает с други по-важни мисли. Като например, как ще се измъкнат от тази неприятност, къде ще отидат, ако се измъкнат и кога ли сервират вечерята? Изглежда нямаше да получи незабавни въпроси на нито един от тези въпроси (включително и на този за вечерята), така че кендерът изпадна в определено мрачно настроение.