Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

По пътя имаха само един по-вълнуващ момент, додето ги спускаха по някакъв тесен скалист тунел, прокопан право надолу в недрата на планината. Устройството се наричаше „повдигач“, както обясни Гнимш. („Не е ли по-правилно да се нарича повдигач, ако издигаш разни неща с него?“ — поинтересува се Тас, но гномчето не му обърна внимание.) Тъй като едва ли щеше да надделее в този спор, кендерът реши да не си губи времето в униние, а да прекара пътешествието надолу по възможно най-приятния начин, макар на места клатушкащата се дървена конструкция — задвижвана от мускулести джуджета, дърпащи дебелите дълги въжета — неведнъж да се блъскаше в стените на тунела и с това да предизвикваше истинска паника сред пътниците си.

Последното се оказа изключително забавно, особено когато стражите им най-сетне закрещяха пиперливи джуджешки ругатни и заразмахваха юмруци към онези, които ги спускаха.

Колкото до гномчето, Гнимш тутакси бе изпаднал в състояние на невероятна възбуда. Той извади отнякъде парче въглен, зае една от кърпичките на Тас и като се просна на пода, започна да рисува плановете на нов подобрен повдигач.

— Макарикабелипара — мърмореше си под нос щастливо и драскаше скицата на нещо, което кендерът можеше да оприличи единствено на огромен омар, принуден да се придвижва на колелца. — Горедолугоредолу. Койетаж? Молянеотваряйтевратата. Капацитеттридесетидве. Засяда? Сигнализация! Камбанасвиркатръба.

Когато най-сетне се добраха до долу, Тас се опита да запомни накъде се насочват (тъй че ако успееха да избягат, да може да се ориентира и без карта). В същото време гномчето се бе лепнало за него и развълнувано му разясняваше детайлите върху кърпичката.

— Да, Гнимш, колко интересно наистина — каза Тас, без да проявява особено задълбочен интерес, защото точно в този момент сърцето му потъваше дори по-дълбоко от мястото, на което бяха попаднали. — Успокояваща музика от тръба в ъгъла? Да, Гнимш, прекрасна идея.

Стражите ги сръчкаха да вървят напред и това даде възможност на кендера окончателно да довърши трагичната ситуация с една дълбока въздишка. Не само, че мястото изглеждаше поне толкова скучно, колкото и самата Бездна, но и на всичко отгоре към това се прибавяха всички предимства на поразително неприятната миризма. По стените се редуваха редици големи и грубо издялани в скалата затворнически килии. Тъмнината разпръскваха факли, които одимяваха допълнително и без друго зловонния въздух, а самите килии бяха претъпкани едва ли не до тавана с джуджета.

Докато крачеха по тясната пътечка между стените, Тас се оглеждаше все по-объркано. Тези джуджета никак не приличаха на престъпници. Сред тях имаше както мъже, така и жени, а също и деца — всичките напъхани на едно място. Някои се свиваха под мърляви одеяла или просто седяха отпуснато върху разклатени столове и се взираха намръщено иззад решетките.

— Ей! — рече кендерът и подръпна един от стражите за ръкава. Говореше малко джуджешки, който бе научил от Флинт. — Какво е всичко това? — попита и махна с ръка. — Защо всички тези хора са тук? (Или поне това предполагаше, че е попитал. Съществуваше съвсем реална възможност просто да се е поинтересувал къде е най-близката таверна.)

Ала джуджето се втренчи мрачно в него и произнесе една-единствена дума:

— Дюлър.

— Дюлър? — повтори безизразно Тас.

Стражът отказа да дава повече обяснения и го засили още по-грубо напред. Кендерът се олюля, след което отново възвърна равновесие и продължи да ходи, като се оглеждаше живо и опитваше да схване в какво точно се бяха забъркали. По същото време Гнимш, очевидно поразен от поредната атака на вдъхновението, пространно се бе спрял върху раздела „хидравлика“.

Тас се замисли дълбоко. Дюлър, къде беше чувал тази дума? Внезапно отговорът му се яви съвсем сам:

— Мрачните джуджета! — рече. — Разбира се! Сега си спомням! Биеха се на страната на Върховния драконов повелител. Само че миналия… ох, предполагам, следващия път, когато бяхме… ще бъдем тук, тях вече няма да ги има? Да му се не види, каква каша само. Със сигурност едва ли живеят в тези килии. Ей — Тас отново дръпна стража за ръкава, — какво са направили? Искам да кажа, за да ги вкарате в затвора?

— Предатели! — отсече джуджето.

Вече бяха стигнали до една килия в най-отдалечения край на коридора. Пазачът извади ключ, вкара го в ключалката и отвори вратата пред тях.

Кендерът надникна вътре. Килията беше натъпкана с двайсет или трийсет джуджета. Някои лежаха отпуснато на пода, а други спяха, опрели гърбове на стените. Имаше и някаква група, тихичко разговаряща в един от ъглите, която тутакси прекрати разговора си, когато вратата се отвори. В килията нямаше жени или деца: само мъже, които изгледаха Тас, гномчето и стража с изпълнени с омраза очи.