Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Откъде идваш, кендере? — изръмжа Дънкан.

— От Утеха — отвърна Тас, припомняйки си, че трябва да говори истината. — Не се притеснявайте, ако дори не сте го чували. Все още не съществува. В Истар също не го бяха чували, но и без друго нямаше значение, понеже там не ги интересува нищо, освен онова, което е под носа им. В Истар, де. Утеха е на север от Хейвън, който също все още го няма, но ще се появи по-рано от Утеха, ако ме разбирате правилно.

Дънкан се наведе напред и се втренчи унищожително в кендера изпод гъстите си вежди:

— Лъжеш!

— Не, не! — запротестира Тас. — Виждате ли, дойдохме тук с помощта на магическо устройство, което заех — в известен смисъл — от един приятел. Работеше си съвсем добре, когато го взех, но после без да искам го счупих. Е, не беше съвсем по моя вина. Но това е друга история. Във всеки случай, преживях Катастрофата и се оказах в Бездната. Ако трябва да бъдем честни, не особено приятно място. Така де, после в Бездната срещнах Гнимш и той го поправи. Устройството. Страшен приятел — продължи бодро и потупа спътника си по рамото. — Нищо, че е гномче, изобретенията му винаги работят.

— Значи… вие сте от Бездната — обади се сурово Карас. — Току-що го призна! Създания от Владенията на Мрака! Черноризецът ви призова, а вие се появихте.

Стряскащото обвинение за секунда накара Тас да изгуби дар слово.

— Хм-хм — оплете си езика той и отново откри, че може да говори: — Никога досега не са ме обиждали така! Освен може би, когато пазачът в Истар се обърна към мен с онази дума… как беше… няма значение. Без да споменаваме факта, че ако Рейстлин изобщо е възнамерявал да призовава някой, това със сигурност не сме били ние. Което ми напомня за нещо! — Кендерът се втренчи обвинително в Карас. — Защо трябваше да се появяваш и да го убиваш така? Искам да кажа, може наистина да не беше много добър човек. И може да се е опитал да ме убие, като ме накара да счупя устройството, за да се срути планината върху мен. Но — Тас въздъхна натъжено — със сигурност беше един от най-_интересните_ хора, които съм познавал.

— Твоят магьосник, както добре знаеш, създание, не е мъртъв — изръмжа Дънкан.

— Слушай какво, не съм ти никакво съз… Не е мъртъв? — Лицето на кендера грейна. — Вярно ли? Дори след като го мушнахте така и след цялата кръв и всичкото му там… О! Разбирам! Кризания! Разбира се! Лейди Кризания!

— А, вещицата! — промърмори сякаш на себе си Карас, докато останалите танове също се размърдаха и се спогледаха неспокойно.

— Добре де, не отричам, че понякога тя се държи малко студено и недружелюбно — отдръпна се потресено Тас, — но това не ви дава право да я наричате с разни имена! В края на краищата тя е свещенослужителка на Паладин.

— Свещенослужителка! — разсмяха се тановете.

— Ето отговора, който търсеше — подхвърли Дънкан към високото джудже, без да обръща внимание на кендера. — Вещерство.

— Разбира се, вие сте прав — отвърна намръщено Карас. — Но…

— Вижте — примоли се Тас, — ако само ми позволите да довърша. Опитвам се да ви обясня, джуджета такива. Станала е голяма грешка! Трябва да се добера до Карамон!

Думите му най-сетне предизвикаха нужната реакция. Тановете моментално се смълчаха.

— Познаваш генерал Карамон? — попита подозрително Карас.

— Генерал? — повтори озадачено Тас. — Брей! Почакай само Танис да научи за това! Генерал Карамон! Тика ще си умре от смях… Ъъъ, разбира се, познавам Кара… генерал Карамон — подхвана забързано кендерът, забелязал как веждите на Дънкан се сключват за пореден път. — Той е най-добрият ми приятел. Ако ме слушате внимателно, ще разберете съвсем ясно какво се опитвам да кажа. Гнимш и аз дойдохме, за да отведем Карамон у дома. Сигурен съм, че въобще не му харесва да е тук. Разбирате ли, Гнимш оправи устройството така, че да може да пренася повече от един човек…

— Да го отведете у дома? Къде точно? — изръмжа Дънкан. — В Бездната? Да не би чародеецът да е призовал и него?

— Не! — отсече Тас. Започваше да губи търпение. — Да го отведем обратно в Утеха, естествено. Както и Рейстлин, ако пожелае. Дори не мога да си представя какво толкова търсят тук. Последният път, когато идвахме, Рейстлин не можеше да понася Торбардин така или иначе — тоест, това ще се случи след около двеста години. През цялото време кашляше и се оплакваше от влагата. Флинт каза… Флинт Огнената Наковалня, по-право, мой стар приятел…

— Огнената Наковалня! — Дънкан скочи от трона си и се втренчи в кендера. — Ти си приятел на Огнената Наковалня?