Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Кендерът сграбчи приятеля си точно преди Гнимш да пристъпи невиждащо вътре, все така улисан в дрънкане за хора, засядащи между етажите.

— Хм, хм — проточи Тас, като придърпа до себе си гнома и се обърна към пазача. — Обиколката беше наистина… ъъъ… поучителна. А сега, ако обичате, бихте ли ни отвели обратно в нашата килия, която, смея да твърдя, беше тъй светла, добре проветрена и… мисля, просторна … Аз и спътникът ми ви даваме тържественото си обещание повече да не предприемаме неразрешени екскурзии из вашия град, макар той да е изключително интересен и би ми се искало да видя повече от него. А и…

Стражът не го слушаше. Ръката му грубо блъсна Тас във вътрешността на килията така, че кендерът се просна по корем.

— Е, кога най-после ще решите? — извика раздразнено гномчето, като последва спътника си. — Вътре или вън?

— Предполагам, вътре — произнесе опечалено Тас, като се изправи в седнало положение и отправи поглед към мрачните, смълчани дюлъри.

Стъпките на пазача се отдалечиха, сподирени от обидни подвиквания и крясъци, долитащи от съседните килии.

— Здравейте — каза бодро кендерът, без да предлага ръката си, за да се здрависат. — Казвам се Тасълхоф Кракундел, а това е приятелят ми Гнимш. Изглежда отсега ще споделяме една и съща килия, а? Та, как ви е името? Ъъъ, хей, един момент, не бих казал, че това е особено учтиво…

Тас се изправи на крака и се помъчи да отстъпи възможно най-далеч от дюлъра, който се приближаваше неумолимо към тях.

Джуджето бе необичайно високо. Лицето му почти не се виждаше изпод четинестата, сплъстена брада. Внезапно то им се ухили. Нещо проблесна и в ръката му изведнъж се появи нож. Дюлърът неотстъпчиво ги последва, даже когато Тас панически повлече след себе си гнома в един от близките ъгли.

— Кви_са_тияхора? — изписка Гнимш, който най-сетне бе обърнал внимание на неприветливото място, където бе попаднал.

Преди кендерът да успее да отговори, джуджето го спипа за врата и опря ножа в гърлото му.

„Това е! — помисли си със съжаление Тас. — Този път със сигурност ще умра. Обзалагам се, че на Флинт това ще му се стори ужасно забавно.“

В същия момент ножът на мрачното джудже се премести към рамото му и опитно преряза ремъка на торбичките, за да им позволи да се стоварят с тропот на пода.

За момент в килията настъпи пълен хаос. Дюлърите се хвърлиха едновременно да събират разпиляното. Джуджето, което бе нападнало кендера, грубо събра по-голямата част и си проби път с ритници и лакти, за да отнесе спечелената плячка. Тас установи, че почти всичките му вещи бяха изчезнали в рамките на по-малко от две секунди.

Дюлърът се усамоти и веднага се зае да рови из торбичките. Така или иначе в него бяха попаднали и по-ценните неща. Джуджето притисна всичко до гърди и се върна в дъното на килията, за да се похвали на приятелчетата си, които веднага посегнаха към торбичките и започнаха да изсипват съдържанието им пред себе си.

Тас въздъхна с облекчение и се отпусна с омекнали крака върху студения каменен под. Всъщност въздишката му бе резултат по-скоро на напрегнато облекчение. Беше сигурен, че веднага щом торбичките престанеха да ги интересуват, джуджетата щяха да стигнат до идеята, че няма да е зле да претърсят и тях двамата.

„А ще им бъде далеч по-лесно да ни ограбят, ако сме трупове, разбира се“ — помисли си той, което пък го наведе на още едно неочаквано заключение.

— Гнимш! — разбърза се той. — Магическото устройство! Къде е?

Гномът мигна и потупа един джоб на кожената си престилка, след което поклати глава. Потупа друг и измъкна от него дървена линийка и парченце въглен. Позволи си за момент да ги изучи подозрително, ала след като установи, че нито едно от двете не е магическото устройство, ги върна обратно там, откъдето ги бе взел. Тас вече сериозно обмисляше дали да не го сграбчи за гушата, когато с тържествуващ вик Гнимш се наведе към ботуша си и го извади от там.

По време на предишното им затворничество, гномчето бе сполучило отново да сгъне машинарията. Сега тя по-скоро приличаше и имаше размерите на най-обикновен медальон, вместо на интригуващ и дори красив скиптър.

— Пази го от тях! — предупреди го Тас. Той погледна крадешком към дюлърите и откри, че все още бяха заети да се боричкат над онова, което бяха намерили в торбичките му. — Гнимш — прошепна, — това чудо ни помогна да се измъкнем от Бездната и успя да ни отведе право при Карамон, защото е ка-каликаквототаммувикаш специално за онзи, на когото го е дал Пар-Салиан. Разбираш ли, не искам отново да ни прехвърля през времето, но мислиш ли, че, примерно, може да ни послужи за едно съвсем дребно скокче встрани оттук? Ако Карамон наистина е генерал на това място, сигурно армията му не е много надалеч.