Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Каква страхотна идея! — очите на гнома засияха. — Минутка, нека помисля…

Ала бе прекалено късно. Тас усети нечие докосване на рамото си. Кендерът се обърна, а сърцето му подскочи в гърлото му, като се постара да залепи върху лицето си онова, което се надяваше да бъде Мрачното Изражение на Закоравял Убиец. Очевидно успя, защото дюлърът, положил ръката си върху рамото му, отскочи ужасено и в желанието си да го избегне едва не се прекатури през глава.

Забелязал, че това джудже е поне наполовина по-младо от предишния му нападател и че в очите му все пак се забелязва някакъв проблясък на здрав разум, Тас въздъхна и се отпусна. От своя страна, видял, че кендерът няма да го изяде жив, дюлърът престана да трепери и го погледна обнадеждено.

— Какво? — попита на джуджешки Тас. — Какво искаш?

— Дойди. Ти дойди — даде му знак дюлърът и заотстъпва, без да престава да му прави знаци, за да го успокои.

Тас предпазливо се изправи на крака.

— Стой тук, Гнимш — нареди той.

Гномчето не му обърна внимание, заето да мърмори щастливо, докато преобръщаше и извиваше тази или онази дреболия в устройството.

Кендерът запълзя с нарастващо любопитство след джуджето. Може би това приятелче бе намерило пътя за навън. Може би дори копаеше тунел…

Дюлърът продължаваше да ръкомаха, додето не отведе кендера в центъра на килията. Тук най-сетне спря и попита с надежда, като посочи надолу:

— Помощ?

Тас сведе очи. Не беше тунел. Вместо това на пода имаше одеяло, върху което лежеше умиращо джудже. Лицето му бе покрито с пот, а косата и брадата му бяха мокри от влага. Очите му бяха затворени. Тялото му потрепваше конвулсивно. Кендерът усети как също започва да трепери. Той се озърна колебливо. После отново погледна дюлъра, който го бе довел и поклати глава със съжаление:

— Не… Простете, не мога да мога направя нищо… простете ми — вдигна безпомощно рамене.

Джуджето изглежда разбра, защото се смъкна на колене до болния и наведе опечалено глава.

Тас изпълзя при Гнимш с усещането, че е на път да изгуби съзнание от ужас. После обърна очи към мрачната килия и внимателно се взря в онова, което трябваше да види или чуе още от самото начало — дивите, нечленоразделни звуци, крясъците от болка, молбите за вода, както и обезпокоителната тишина, надвиснала над неподвижните тела.

— Гнимш — произнесе тихо. — Тези джуджета са болни. Виждал съм същите признаци и преди. Тук върлува чума.

Очите на гномчето се разшириха и то едва не изпусна магическото устройство.

— Гнимш — продължи кендерът, като се стараеше да говори с възможно най-спокойния си глас. — Трябва да се махаме от тук! Така, както го виждам аз, шансовете ни се свеждат или до бърза смърт от добре наточен нож — което, макар да е доста интересна възможност, определено си има своите неудобства, — или до малко по-бавна такава и доста по-скучна, но от болестта.

— Мисля, че ще стане — рече гномчето и насочи вниманието си към устройството. — Естествено, може да ни запрати обратно в Бездната…

— Съвсем не лошо място — кимна забързано Тас, като бавно се изправи на крака и помогна Гнимш да направи същото. — Отнема известно време, докато свикнеш и едва ли ще ни се зарадват много, но ми се струва добра идея да опитаме.

— Много добре. Нека само го наглася…

— Не го докосвай!

Познатият глас бе дошъл някъде от сенките и прозвуча така неумолимо и заповедно, че гномчето замръзна, посегнало към устройството.

— Рейстлин! — извика Тас и се заозърта подивяло. — Рейстлин! Тук сме! Тук сме!

— Знам къде сте — отвърна магьосникът и се материализира точно пред тях, направо от задимения въздух в помещението.

Внезапната му поява накара насядалите наоколо дюлъри да възкликнат ужасено. Джуджето, което бе нападнало кендера с ножа си, се приведе и атакува.

— Рейстлин, внима… — изпищя Тас.

Магьосникът се обърна. Не проговори. Не издигна ръце. Просто се втренчи в нападателя си. В същия момент лицето на дюлъра изгуби цвят, а ножът се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джуджето се сниши още повече и се скри някъде в сенките в дъното на килията. Преди отново да насочи очи към кендера, Рейстлин огледа добре помещението. Настъпи тишина. Дори болните бяха накарани да замълчат.

Магьосникът удовлетворено насочи вниманието си към Тас.

— … вай — довърши неуверено кендерът. После лицето му се проясни. Той плесна с ръце: — О, Рейстлин! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш чудесно. Особено, след като ти забиха… ъъъ… меч в… ммм?… Е, няма значение. Дойде да ни спасиш, нали? Прекрасно! Аз…