Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.

Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.

— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.

— Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.

— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.

Карас се намръщи:

— Да не би да ме обвиняваш в…

Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:

— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.

— Тане! — запротестира Карас с почервеняло от гняв лице. — Заклевам се в най-святото си! Кръвта му обагри ръцете ми! Лично измъкнах меча си от корема му. Реорксе! — Джуджето потрепери. — Смъртта в очите му!

— Не се съмнявам, синко! — успокои го с откровен тон Дънкан и потупа младия герой по рамото. — Никога не съм чувал някой да преживее раната, която ми описа — с изключение на старите дни, когато свещенослужителите все още крачеха сред нас.

Както и всички останали свещенослужители, и тези на джуджетата бяха изчезнали от лицето на Крин точно преди Катастрофата. За разлика от другите раси, джуджета не бяха забравили напълно вярата си в древния Реоркс, Създателя на Света. И макар те също да бяха разочаровани от него, задето бе предизвикал Катастрофата, вярата им бе твърде дълбоко вкоренена и обхващаше прекалено голяма част от културата им, за да я отхвърлят с лека ръка при първия намек за дребна несполука. Все пак му се сърдеха точно толкова, колкото да престанат да го боготворят открито.

— Имаш ли някаква идея как се е случило това? — попита намръщено Дънкан.

— Не — каза тежко Карас. — Но повече ме интересува защо генерал Карамон все още не се е свързал с нас. — Той потъна в размисъл. — Някой успя ли вече да разпита двамата затворници? Може те да знаят нещо.

— Един кендер и един гном? — Дънкан изсумтя. — Ха! Какво изобщо могат да знаят те? Пък и не е необходимо да ги разпитваме. Магьосникът така или иначе не ме интересува особено. Всъщност причината, поради която те повиках днес е, че искам да те помоля да забравиш всички тези безполезни мисли за мир и да се концентрираш върху по-непосредствените ни проблеми, като войната.

— В тези двамата има нещо повече от две бради, тане — измърмори все така замислено Карас, като несъзнателно употреби стария израз за подобни ситуации. Очевидно не слушаше краля. — Мисля, че трябва да…

— Знам какво имаш предвид — прекъсна го мрачно Дънкан. — Демонични създания, призовани от чародееца. Но ти казвам, че това е пълна безсмислица! На първо място кой уважаващ себе си магьосник би призовал някакъв си кендер? Не, според мен, двамата са му слуги или нещо подобно. Било е тъмно и лесно си можел да направиш грешна преценка. Ти сам го каза.

— Не съм сигурен — отвърна съвсем тихо Карас. — Но ако само беше видял изражението на лицето му, когато се появиха! Приличаше ми на човек, който си ходи насред полето и неочаквано се е натъкнал на сандък, пълен със злато и скъпоценности. Умолявам те, тане, дай ми разрешение — каза нетърпеливо високото джудже. — Нека ги доведа пред теб и да ги разпитам, това е всичко, което искам!

Дънкан въздъхна изключително дълбоко и погледна натъжено Карас:

— Много добре — отсече. — Предполагам, че с нищо няма да навреди. Но — той се втренчи изпитателно в него, — ако се окаже, че всичко е безсмислено, обещаваш ли, че ще си избиеш от главата тези глупости и ще се заемеш сериозно с онова, в което си най-добър? Битката няма да бъде лесна, синко — добави внимателно кралят, забелязал изпълнения с горест поглед на младия герой. — Нуждаем се от теб, Карас.

— Да, милорд — кимна сериозно високото джудже. — Ще се съглася. Ако се окаже така, ще се съглася.

Дънкан кимна рязко и извика на стражите, след което се изправи и съпроводи Карас до входната врата.

Някъде дълбоко под тях, на другия край на огромното кралство, през извиващи се улици, през подземното море Уркан, се простираха първите нива на занданите. Тук държаха затворниците, извършили по-маловажни престъпления или нарушения на разпоредбите — длъжници, млади джуджета, говорили неуважително на по-възрастни от тях, бракониери, както и неколцина пияници, които си доспиваха след поредния гуляй. Тук държаха и кендера и гнома.