Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Лицето на магьосника се сгърчи в гримаса. Той произнесе през стиснатите зъби и окървавените си устни:

— Паладин… няма… да… ме… излекува! — Последното прозвуча по-скоро като въздишка, примесена с тих писък.

Генералът се втренчи объркано в него.

— Но… ти умираш! Не можеш да умреш! Сам каза, че…

Очите на Рейстлин се завъртяха в орбитите и той тръсна глава. От устата му се стече кръв.

— Времето… е… променено… Всичко… се… променя!

— Но…

— Остави ме! Искам да умра! — изкрещя изнемощяло Рейстлин и се сгърчи от болка.

Карамон потръпна. Опитваше се да изпита поне мъничко съжаление към брат си, но изтерзаното, изкривено от страданията лице не беше лицето, което познаваше.

Маската на мъдрост и интелигентност бе смъкната напълно, разкривайки грозните черти на гордостта, амбицията, алчността и безчувствената жестокост. Струваше му се, че за пръв път вижда собствения си близнак такъв, какъвто е в действителност.

„Може би — помисли си той — Даламар е видял съвсем същото лице, когато Рейстлин е оставил отпечатъка от ръката си в плътта му. Може би съвсем същото лице е видял и Фистандантилус точно преди да умре…“

Отвратен, покъртен до дъното на душата си, Карамон отмести очи от ужасното скелетоподобно изражение и протегна сурово ръка:

— Поне ми позволи да те превържа.

Рейстлин отново поклати глава. Окървавените му пръсти се откъснаха от опитите си да задържат живота в тялото му и уловиха ръката на генерала.

— Не! Довърши ме! Провалих се. Боговете ми се присмиват. Не мога да… го понеса…

Карамон се взря сериозно в него. Внезапно го обзе напълно ирационален гняв — гняв, който извираше от годините, прекарани в безропотно понасяне на подигравки и подчинение. Гняв, причинен от вида на умиращите му приятели, потъпканата или недооценена любов. Той сграбчи робата на магьосника и го повдигна от възглавницата:

— Не! Не, в името на боговете — извика с глас, който буквално трепереше от ярост. — Не, няма да умреш! Чуваш ли? — Очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Няма да умреш, братко ! Цял живот си мислил единствено за себе си. А сега, дори и в смъртта, търсиш лесния начин — но за теб! Искаш да ме оставиш тук, в средата на нищото. Искаш да изоставиш Кризания! Не, братко! Ще живееш, проклетнико! Ще живееш, за да ме изпратиш обратно у дома. А онова, което ще правиш със себе си след това, си е лично твоя работа.

Рейстлин го погледна и независимо от болката, която изпитваше, по устните му плъзна грозна пародия на усмивка. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, ала вместо това по устата му изби кървава пяна. Карамон отпусна хватката си и блъсна брат си обратно на възглавницата. Магьосникът го наблюдаваше с горящи очи. В този момент единственият признак за живот в тях бяха горчивата омраза и яростта.

— Сега ще отида и ще извикам Кризания — заяви едрият войн като се изправи, без да обръща внимание на настойчивия взор на брат си. — Трябва да й дадеш поне възможност да опита да те излекува. И да, ако погледът ти можеше да убива, сигурно щях да падна мъртъв още сега. Но ме чуй много внимателно: ако волята на Паладин е да умреш преди да си предизвикал още по-голямо нещастие на този свят, така да бъде. Ще се примиря. И Кризания също. Но ако волята му е да живееш, ще трябва да се примириш ти!

Рейстлин продължаваше да го стиска с окървавените си пръсти. Животът сякаш бе на път да го напусне.

Карамон твърдо отстрани ръката му. Той се изправи и обърна гръб на леглото, откъдето сега го наблюдаваше топка от чиста, неподправена агония и ужасни стенания. Поколеба се. Виковете на магьосника разкъсваха сърцето му. После си помисли за Тика, помисли си за дома…

Продължи да крачи, докато не се озова навън в нощта. Преди да влезе в палатката на Кризания, забеляза, че същото джудже е застанало недалеч в сенките и равнодушно дялка някаква дървена клечка с ножа си. Войнът спря и отново извади парчето пергамент. Не беше необходимо да го препрочита. Две изречения. Кратки и ясни:

Магьосникът е предал теб и армията ти. За да научиш истината, изпрати пратеник до Торбардин.

Карамон захвърли пергамента на земята.

Каква жестока шега!

Каква жестока, извратена шега!

Струваше му се, че дори през кървавата пелена на болката до ушите му достига подигравателният смях на боговете. С едната си ръка му предлагаха спасение, а с другата му го отнемаха! Колко ли се веселяха при вида на адските му мъки!