Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Едната се прекатури право в краката му и вдигна полуделите си от възторг очи:

— Я гледай! Ами че това е Рейстлин! Успяхме, Гнимш! Успяхме! Ей, Рейстлин! Бас държа, че си изненадан да ме видиш, а? Чакай само да чуеш какво имам да ти разказвам! Разбираш ли, бях умрял. Е, не съвсем, но…

— Тасълхоф? — възкликна най-сетне магьосникът.

През съзнанието му, подобно на мълниите, които се готвеше да запрати към противника си, се загърчиха светкавични въпроси и заключения.

Първо — кендер! Времето можеше да промени своя ход!

Второ — времето може би бе променило своя ход…

Трето — можеше да загуби живота си!

Шокът от осъзнаването превърна грижливо подредените му мисли в паническа смес, разкъсвайки спокойствието и увереността, необходими на всеки практикуващ заклинател. А в секундата, когато осъзна едновременно неочакваните последици от възникналия проблем и цената, която можеше да заплати, Рейстлин изгуби контрол. Магическите думи се изплъзнаха от ума му. Докато врагът му — напротив — вече се бе втурнал напред.

Магьосникът реагира напълно автоматично. Китката му помръдна и в ръката му се появи малката сребърна кама, която винаги носеше със себе си.

Но беше прекалено късно…

Карас се концентрира напълно върху човека, който се бе заклел да убие. Ето защо появата на двете привидения не можа да извади от равновесие тренирания му за такива ситуации ум. Помисли ги просто за част от магията, която чародеят се готвеше да запрати срещу него.

В същия момент джуджето объркано забеляза, че очите на Рейстлин се изпразват. Видя как устата на магьосника — отворена и готова да изрече заклинанието — провисва. За Карас всичко това бе сигурен знак, че поне в следващите няколко безценни секунди, Рейстлин е напълно в негова власт.

Джуджето се хвърли напред, втъкна късия си меч в черната роба и удовлетворено установи, че острието прониква дълбоко в плътта му.

Телата им се приближиха максимално. Мечът влезе още по-навътре. Странната, изгаряща топлина, излъчвана от магьосника го обгърна като пламтящ покров. Сетне интензивната омраза и гняв на Рейстлин му подействаха почти като физически удар и Карас бе отхвърлен назад. Той се претърколи на земята.

Знаеше обаче, че е ранил магьосника — смъртоносно. Поне това можеше да твърди със сигурност. Джуджето вдигна очи към изпълнения с повяхваща, но все така гибелна ярост поглед на Рейстлин и видя как постепенно болката в него взима връх. Подскачащата светлина на фенера съвсем ясно очертаваше стърчаща дръжка на меча му от корема на изчадието. Ръцете на Рейстлин се обвиха около оръжието и от устата му се изтръгна агонизиращ писък. Карас въздъхна с облекчение. Магьосникът вече не представляваше опасност.

Джуджето се изправи на крака, посегна и измъкна меча си. Противникът му извика още веднъж от болка, политна напред с плувнали в собствената му кръв ръце и се строполи неподвижно на земята.

Едва сега Карас намери време, за да се огледа както трябва. Хората му се биеха на живот и смърт с генерала, който, чул предсмъртния вопъл на брат си, бе удвоил усилията си да се добере до него. Вещицата не се забелязваше никъде, а зловещата бяла светлина, избликнала от нея, отново се бе стопила в тъмнината.

Вниманието му бе привлечено от нечие задавено възклицание. Той сведе очи и видя двете създания, които магьосникът бе призовал, да се взират ужасено в тялото му. Сега, когато вече имаше възможност да прецени външността им, Карас установи, че двата демона, извикани от пъклените измерения, не представляват нищо повече от най-обикновен кендер със сини гамаши и оплешивяващо гномче с кожена престилка.

За съжаление не му остана време, за да осъзнае напълно нелогичността на създалата се ситуация. До известна степен можеше да се каже, че бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Бе сигурен, че моментът едва ли е подходящ, за да поговори спокойно с генерала. Сега единствената му грижа бе да измъкне хората си оттук. Карас притича през палатката, за да вземе чука си и като извика на джуджешки към мъжете, засили оръжието към главата на Карамон.

Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.

Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.

Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.