Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Ала сега вече му бе ясно и душата му кървеше от разбирането. Наистина, едва ли може да има по-голямо наказание за един смъртен от това да вижда в бъдещето и да знае предварително всичко, което ще се случи. Така най-големият дар, даден на хората — надеждата — му е отнет.

До този момент Карамон се беше надявал. Вярваше, че Рейстлин ще измисли някакъв план. Че брат му не би допуснал да се случи нещо подобно. Не, Рейстлин не можеше да го допусне. Ала сега, след като бе разбрал, че магьосникът не проявява никакъв интерес към по-нататъшната съдба на хората и джуджетата с тях, както и към семействата, които бяха оставили зад себе си, Карамон бе престанал да се надява. Бяха обречени. И не можеше да стори нищо, за да предотврати онова, което вече се бе случвало и преди.

Ето как, без да иска, генералът бе започнал да се дистанцира от онези, за които по задължение трябваше да се грижи. И отново се улавяше изгубен в мисли по дома.

У дома! Почти забравените и дори нарочно отбягвани спомени за дома, отново го заливаха с кристалната си яснота, която — без да си дава сметка — неведнъж се замъгляваше от напиращите сълзи. Особено вечер, когато оставаше насаме, взрян невиждащо в играещите пламъци на огъня.

Поддържаше го една-единствена мисъл. Колкото повече армията му се приближаваше към пълния си разгром, толкова по-реална ставаше мисълта за Тика и за дома…

— Хей, внимавай! — извика Регър и го улови точно преди да се спъне в една от могилите, с които бяха осеяни Равнините.

— Що за чудо е това? — възкликна раздразнено Карамон. — Животни ли са ги строили? Чувал съм, че в Ествилде има безопашати катерици, които живеят в съвсем същите чудесии. — Той огледа образуванието, което бе високо почти три стъпки и горе-долу толкова широко и поклати глава: — Но не ми се иска да срещам катерицата, способна да построи нещо подобно!

— Ха! Как не! — изсумтя подигравателно Регър. — Построили са ги джуджетата. Не личи ли? Почеркът е съвсем очевиден. — Той с любов прокара ръка по гладката повърхност на купола. — Откога според теб на Природата й е позволено подобно съвършенство?

Карамон се усмихна широко:

— Джуджета, а? Но… защо? Дори джуджетата не обичат толкова много безцелния труд, че да си губят времето в средата на нищото. А и каква е ползата от тях в пустинята?

— Наблюдателни постове — отвърна кратичко Регър.

— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?

— Земята, небето, армиите… като твоята. — Регър удари с крак по земята, вдигайки облак прах. — Чуваш ли?

— Кое?

— Това. — Регър отново тропна с крак. — Кухина.

Веждите на Карамон се повдигнаха.

— Тунели! — възкликна с широко разтворени очи.

Загледа се към пустинята. Наистина, могилите бяха навсякъде. Той подсвирна от учудване.

— Километри от тях! — кимна Регър. — Построени са толкова отдавна, че са по-стари и от прадядо ми. Е, разбира се — въздъхна той, — повечето не са използвани от много дълго време. Легендите разказват, че някога между Пакс Таркас и Торбардин имало и други крепости, свързани с планините Каролис. Всяко джудже можело спокойно да се придвижва между Пакс Таркас и Торбардин, без дори да му се налага да излиза на открито, стига старите приказки да са верни… Сега крепостите са рухнали, както по всяка вероятност и повечето от тунелите. Катастрофата ги е унищожила. И все пак — продължи бодро Регър, когато двамата с Карамон отново тръгнаха към лагера, — не бих се учудил, ако Дънкан е наредил на шпионите си да ни наглеждат. Може дори в този момент да се промъкват наоколо като плъхове.

— В тунелите или над тях, все някога ще забележат, че се приближаваме — измърмори генералът, докато оглеждаше околния пейзаж.

— Да — съгласи се Регър. — Това е изцяло в тяхна полза.

Карамон не отговори. Когато стигнаха лагера, всеки пое по своя път — едрият войн към палатката си, а джуджето към лагера на своите.

В една от могилите, недалеч от палатката на Карамон наистина имаше някой и този някой внимателно наблюдаваше всяко движение на армията. Ала не армията го интересуваше, а по-скоро само трима души…

— Не остава много — обади се Карас. Той се взираше през прорезите, направени толкова изкусно, че да позволяват на човека вътре да наблюдава околността, но да остава незабелязан за всеки, който минава наблизо. — Колко според теб има до там?

Въпросът му бе отправен към едно мърляво, извънредно древно на вид джудже, което отегчено се надигна, за да хвърли един поглед през прорезите, след което се загледа по дължината на тунела: