Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Двеста петдесет и три стъпки. Ще те отведе право в средата — каза без колебание.

Карас отново се взря към пустинята, където, отделена от лагерните огньове, се издигаше палатката на генерала. Струваше му се просто невероятно старото джудже да е определило разстоянието до там с такава точност. На драго сърце би поспорил с него, но знаеше, че си има работа не с друг, а със самия Разбивач.

Разбивачът беше джудже от старата школа и бивш крадец, който отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка, но го водеха с тях тъкмо поради репутацията, която имаше. Репутация, която съперничеше дори на неговата собствена.

— Слънцето залязва — докладва високото джудже, макар това да бе напълно излишно, защото по скалните стени зад тях вече пълзяха издължени сенки. — Генералът се връща. Сега влиза в палатката. — Той се намръщи. — В името на Реоркс, надявам се точно тази нощ да не реши да променя навиците си.

— Няма — успокои го Разбивачът. Пропълзял в един ъгъл, той подхвърли последното с убедеността на джудже, което (в миналите дни) е изкарвало прехраната си точно по този начин — гледайки как идват и по-специално, как си отиват останалите край него. — Това е първото, което научаваш, когато се занимаваш с проникване с взлом. Всеки си има навици. И не обича да ги нарушава. Времето е хубаво, не се е случвало нищо тревожно… Нищо, освен пясък и пак пясък. Не, няма да реши каквото и да е.

Карас се намръщи, недоволен от напомнянето за тъмното минало на джуджето до себе си. Добре запознат със собствените си слабости, той бе извикал Разбивача за тази мисия, защото му трябваше някой умел в безшумното промъкване, някой запознат изтънко с изненадващите нощни атаки и безпроблемното изтегляне под прикритието на мрака.

Ала неслучайно соламнийските рицари се бяха възхищавали от доблестта и честността му — независимо от всичко, Карас изпитваше угризения от общуването със своя спътник. Опитваше да се успокои с мисълта, че Разбивача отдавна бе изплатил дължимото си за сторените злодеяния и дори бе извършил няколко лични услуги на краля, които — ако не изглаждаха напълно репутацията му — поне го бяха превърнали в своего рода второстепенен герой.

„Пък и — добави той сам на себе си — помисли за животите, които ще спасиш по този начин.“

Всички тези мисли обаче не можеха да го откъснат напълно от задълженията му. Карас въздъхна облекчено:

— Прав си, Разбивачо. Чародеецът се задава от палатката си. Ето я вещицата откъм нейната.

Той пристегна към колана си дръжката на брадвата и използва другата си ръка, за да премести късия меч, който носеше, в малко по-удобно положение. Сетне бръкна в една торбичка, измъкна от нея парче навит пергамент и със замислено, почти тържествено изражение на голобрадото си лице го прибра на сигурно място в един от джобовете на кожената си ризница.

После се обърна към четирите джуджета, които стояха наблизо в очакване и каза:

— Помнете: не наранявайте жената и генерала повече от необходимото. Но… магьосникът трябва да умре и то бързо, защото е особено опасен.

Разбивача се захили и се разположи още по-удобно. Беше твърде стар, за да тръгне с тях. Подобно отношение навремето щеше да го обиди, но вече бе навлязъл във възраст, в която го смяташе за комплимент. А и коленете не го държаха.

— Нека се отпуснат — посъветва ги старият крадец. — Да започнат да се хранят. Тогава — той прокара показалец през гърлото си и тихичко се изсмя. — Двеста петдесет и три стъпки…

Гарик стоеше на пост пред палатката на генерала и се вслушваше в тишината вътре. Струваше му се по-тревожна и неприятна за ухото от която и да е шумна караница.

Той надзърна през пролуката в платнището, за да види познатата картина. Хранеха се мълчаливо, както всяка нощ, или промърморваха нещо неясно, изгубени в собствените си мисли.

Магьосникът бе зает с изследванията си. Слухът нашепваше, че се готви за някакво нечувано могъщо заклинание, с което ще издуха портите на Торбардин. Колкото до вещицата, кой ли можеше да каже какво мисли тя? Гарик с благодарност си помисли, че поне Карамон я държи под око.

Сред мъжете се носеше странна мълва за нея. Мълва за чудеса, извършени в Пакс Таркас, за събудени от докосването й мъртъвци, за пораснали ръце и крака. Естествено Гарик не вярваше на подобни глупости. Все пак обаче, напоследък в жената имаше нещо, което караше младежа да мисли, че първото му впечатление за нея не е било съвсем правилно.

Рицарят се размърда неспокойно, за да прогони неприятното усещане от студения вятър, веещ през пустинята. Най-много се тревожеше за генерала. През изминалите месеци благоговението му пред Карамон постепенно бе прераснало в култ. Ала зает да наблюдава едрия войн и да му подражава доколкото може, Гарик бе забелязал, че Карамон е потиснат и нещастен, колкото и старателно да се опитваше да скрие това от околните. За младия рицар генералът се беше превърнал в семейството, което някога бе имал и изгубил, и сега не можеше да не се притеснява за него, както би се притеснявал за по-голям брат.