Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.

По бялата й роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:

— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но… светлината й беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.

— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня.

Изправи се и огледа джуджетата:

— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук.

Мъжете се разбързаха към входа на тунела.

— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.

— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.

Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:

— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!

— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.

— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме…

— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.

Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.

Карас бе последен. Преди и той да скочи в дупката, си позволи да хвърли един последен поглед към вътрешността на палатката.

Фенерът вече бе престанал да се клати и меката му светлина обливаше сцена, сякаш излязла от нечий кошмар. Потрошени маси, разхвърляни столове и разпиляна храна навсякъде, накъдето погледнеше. Препълнената локва кръв около черната роба на магьосника се стичаше на тънко ручейче и отдавна бе започнала да капе в тунела под него.

Джуджето скочи в дупката и притича известно разстояние навътре, след което спря. Грабна края на въжето пуснато по пода и го дръпна рязко. Другият му край бе завързан за носещата греда на тунела точно под палатката на генерала. Гредата се измъкна и прекатури, предизвиквайки нисък тътен. Видя как някъде там се срутва купчина камъни и веднага след това гледката се затули от гъст облак прах.

Проходът бе блокиран напълно. Карас се обърна и забърза, за да догони останалите.

— Генерале…

Карамон скочи на крака с протегнати към гърлото на противника си ръце. Той оголи зъби и изръмжа. Гарик изненадано се препъна назад.

— Генерале! — извика. — Карамон! Аз съм!

Чак сега огромният войн усети пронизващата болка в главата си. Познатият глас на младия рицар отново го върна към действителността. Той изпъшка и стисна слепоочията си с две ръце. Гарик го улови точно преди да се строполи от замайването и му помогна да се отпусне в едно кресло.

— Брат ми? — попита генералът с удебелен глас.

— Карамон… аз… — младежът преглътна.

— Брат ми! — повтори той със стържещ глас през стиснатите си зъби.

— Отнесохме го в палатката му — каза Гарик. — Раната е…

— Какво? Раната е какво? — каза нетърпеливо генералът и стрелна младежа със зачервени очи.

Рицарят отвори уста, затвори я, след което просто поклати глава. Карамон забеляза, че е смъртно пребледнял. Той въздъхна, стисна клепачи и вътрешно се приготви за замайването и пристъпът на гадене, които щяха да го връхлетят веднага щом се изправеше. После тромаво стана и моментално се почувства изгубен във водовъртеж от тъмнина. Замръзна неподвижно и изчака да дойде на себе си. Чак тогава отвори очи.