Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Ти как си? — попита Гарик и внимателно огледа младежа.

— Добре съм. — Рицарят почервеня от срам. — Из-изне-надаха ме… в гръб.

— Разбирам — Карамон вече бе забелязал съсирващата се кръв по косата му. — Случва се. Не се тревожи. — Той се усмихна тъжно. — Мен пък ме нападнаха отпред.

Гарик кимна, но по лицето му си личеше, че мисълта за провала го гризе.

„Ще се справи — помисли си едрият войн. — Рано или късно се случва на всеки един от нас.“

— Трябва да видя брат си — понечи да излезе навън, но се спря. — Лейди Кризания?

— Спи. Получила е нараняване с нож в областта на… ъъъ… ребрата. Аз… превързахме я… колкото можахме. Наложи се да… разкъсаме робата й. — Той се изчерви още повече. — Дадохме й малко бренди, за да дойде на себе си…

— Знае ли за Рейст… Фистандантилус?

— Магьосникът ни забрани да й казваме.

Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.

— Армията?

— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата…

— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.

— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.

— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.

— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.

Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.

— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.

— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това… в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е…

Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.

Около палатките вече бяха разположени стражи. Генералът даде знак на един от тях и изчака, докато мъжът помогне на Гарик да се упъти към постелята си. После сам се стегна и пристъпи в палатката на Рейстлин.

На масата, в близост до отворена книга със заклинания, гореше свещ — архимагьосникът очевидно бе възнамерявал да се завърне към наизустяването на текстове веднага след вечеря. В сенките до леглото бе приседнало покрито с множество белези от бойни рани джудже. Беше от личния антураж на Регър. Стражът до вратата му отдаде чест.

— Изчакай отвън — нареди му Карамон.

— Не ни позволява да го докосваме — обясни лаконично джуджето, когато генералът се приближи до леглото. — Раната трябва да се превърже. Няма да е от голяма полза, но поне на първо време вътрешностите му няма да се разсипват.

— Аз ще се погрижа — произнесе дрезгаво Карамон.

Джуджето сякаш се поколеба дали да заговори и прочисти гърлото си. Очевидно взе някакво решение, защото го погледна с проницателните си очи:

— Регър ми нареди да те попитам. Ако искаш да се погрижа… нали разбираш… за да стане по-бързо. И преди съм го правил. Вече ми е навик. По професия съм касапин и…

— Излез.

Джуджето сви рамене.

— Както желаеш. Твоя воля. Но ако беше моят брат…

— Излез! — повтори тихо Карамон.

Дори не си направи труда да проследи джуджето докато излизаше. Не чу и тропота на тежко подкованите му ботуши. В този момент всичките му сетива бяха концентрирани върху Рейстлин.

Магьосникът лежеше на леглото. Все още бе облечен и стискаше ужасната рана с ръце. Гледката беше непоносима. Кръвта бе напоила цялата му роба. Приличаше на парцалива топка. И очевидно изпитваше невероятна агонизираща болка. Несъзнателно се поклащаше напред-назад и всеки негов дъх бе придружен от глухо, мъчително стенание.

Ала най-разтърсващи бяха очите. Блестящите очи, които го наблюдаваха, които не го изпускаха дори за миг. Рейстлин бе в пълно съзнание.

Карамон коленичи до леглото и положи ръка върху рамото на брат си.

— Защо не им позволи да извикат Кризания? — попита той.