Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Тялото на Рейстлин се извиваше в спазми, както и душата му, сгърчена в безсилна ярост, горяща от осъзнаването, че се е провалил.

„Слаб, жалък човек! — чуваше гласовете им. — Трябваше ли да ти напомняме, че си просто един смъртен?“

Нямаше намерение да застава лице в лице с триумфа на Паладин. Да стане свидетел на презрителния поглед на бога, стиснал в ръцете си падението му — не! По-добре да умре още сега и да позволи на душата си да намери спасение в бездната на мрака. Но този негов брат, другата му половина, онази част от него самия, на която завиждаше, която презираше и която по право трябваше да бъде той… Беше му отказал… дори тази последна утеха…

Тялото му отново се разтърси от конвулсии.

— Карамон! — извика в самотата на мрака Рейстлин. — Карамон, нуждая се от теб! Карамон, не ме изоставяй! — Зарида, стиснал стомаха си, свит на топка. — Не ме оставяй… да преживея това… сам…

Сетне съзнанието му изгуби нишката на логичната последователност на събитията и бе залято от видения на собствения му живот, които сякаш изтичаха през пръстите му. Тъмни драконови криле, счупена драконова сфера… Тасълхоф… един гном…

Моето спасение…

Моята смърт…

През ума му проникна ярка бяла светлина. Той се сви и опита да избяга, опита да се потопи в успокояващата тъмнина. Чуваше собствения си глас, умоляващ Карамон да го довърши, да сложи край на пронизващата чиста, бяла светлина. Видя как брат му му обръща гръб.

Светлината заструи още по-нетърпимо и се превърна в красиво лице — спокойно, чисто лице с тъмносиви очи. Нечии студени ръце докоснаха горящата му кожа.

— Позволи ми да те излекувам.

Светлината го нараняваше по-лошо и от добре наточена стомана. Рейстлин запищя и опита да се измъкне, но ръцете го държаха здраво.

— Позволи ми да те излекувам.

— Махай… се!

— Позволи ми да те излекувам.

Умората го връхлетя като огромна морска вълна. Беше прекалено изтерзан, за да се противопостави на болката, подигравките, мъките, които го бяха преследвали през целия му живот.

Той затвори здраво очи, за да не вижда светлината и зачака присмеха…

… и внезапно съзря лицето на бога.

Карамон стоеше в очакване пред палатката на брат си и стискаше главата си с две ръце. Протяжните молби на Рейстлин да го оставят да умре прорязваха съзнанието му и усилваха болката още повече. Накрая вече не можеше да издържа. Свещенослужителката очевидно се бе провалила. Той стисна дръжката на меча си, влезе вътре и се насочи към леглото.

Точно в този момент виковете на Рейстлин престанаха.

Лейди Кризания се отпусна върху магьосника и положи глава на гърдите му.

„Мъртъв е! — помисли си Карамон. — Рейстлин е мъртъв.“

Но дори когато погледна брат си, не успя да почувства нищо. Вместо това в него се промъкна нещо като ужас от една-единствена мисъл: „Какъв грозен начин да умреш!“

Лицето на Рейстлин бе вкочанено. Устата му зееше, без да издава звук. Невиждащите, потънали дълбоко в скулите очи се взираха право напред.

Карамон пристъпи сковано, все така без да изпитва и следа от печал или облекчение и се загледа към странното изражение на магьосника, ала в същия момент стряскащата истина го овладя напълно: Рейстлин не беше мъртъв! Уголемените, неподвижни очи се взираха невиждащо, но само в този свят, поради простата причина, че наблюдаваха друг.

Тялото на магьосника се разтърси от скимтящ вик, който бе дори по-ужасяващ от агонизиращите писъци. Главата му помръдна, устните му се разделиха, адамовата му ябълка се раздвижи, но устата му не издаде звук.

Изведнъж очите на Рейстлин се затвориха. Главата му се отпусна на една страна, спазмите престанаха. Измъченият му вид изчезна, а лицето му придоби особен, бледен вид. Магьосникът си пое дъх, изпусна го, пак вдиша дълбоко…

Поразен от онова, което виждаше, без да е сигурен дали трябва да изпитва благодарност или съжаление, че брат му е оживял, Карамон не можеше да откъсне очи от окървавеното, измъчено тяло.

Долавяйки как започва да трепери от парализиращото усещане, което понякога връхлита човек след особено неприятен кошмар, генералът коленичи до Кризания и внимателно й помогна да се изправи. Тя се втренчи неразбиращо в него, без да може да го познае. Погледът й отново се насочи към Рейстлин. Усмихна се. Затвори очи и мълчаливо произнесе благодарствена молитва. Сетне се притисна към Карамон. По бялата й роба имаше пресни кървави петна.

— Трябва да излекуваш и себе си — каза той, докато я извеждаше от палатката, обвил силната си ръка около нея, за да я задържи да не падне.