Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Или поне до предната вечер.

— Всичко е заради това — заяви Тасълхоф Кракундел, когато пазачът го бодна, за да го принуди да върви, — че нямаме карта.

— Чух те да твърдиш, че си бил тук и преди — подхвърли раздразнено Гнимш.

— Не преди — поправи го Тас. — След. Или може би по-късно е по-правилният израз. Поне сто години след това сега, доколкото се справям с пресмятането. Историята си я бива. Дойдох тук с едни приятели. Да видим… Беше точно след като Златна Луна и Речен Вятър се ожениха и преди да отидем в Тарсис. Или беше след като отидохме в Тарсис? — Тас се почеса. — Не, не може да е било така, понеже Тарсис беше, когато онази сграда се сгромоляса върху мен и…

— Вечесъмгочувал! — отсече Гнимш.

— Какво? — премигна Тас.

— Вече… съм… го… чувал! — кресна гномът.

Тънкото му гласче отекна рикоширащо в подземната камера и накара неколцина минувачи да се втренчат раздразнено в него. Стражите с мрачни лица побързаха да подбутнат напред заловените си след опит за бягство пленници.

— О — каза оклюмало кендерът. Той отново се оживи. — Но кралят още не е, а точно при него ни водят, нали? Със сигурност ще прояви интерес…

— Каза, че не бива да споменаваме нищо за бъдещето — прошепна гръмовно Гнимш. Кожената престилка пошляпваше около глезените му, докато тичаше след Тас. — Предполага се, че трябва да се държим така, сякаш сме местни, спомняш ли си?

— Понеже мислех, че всичко ще бъде наред — възрази с въздишка кендерът. — И наистина беше. Устройството проработи. Избягахме от Бездната…

— Позволиха ни да избягаме… — изтъкна гномът.

— Както и да е — съгласи се раздразнено Тас. — Така или иначе, се измъкнахме . Това се брои. А магическото устройство проработи, точно както каза ти — Гнимш се усмихна щастливо и кимна — и открихме Карамон. Думите ти се оказаха верни и устройството си беше напълно ка-кали… както там му казваше, и ни изпрати право при него…

— Калибрирано — прекъсна го гномът.

— … и тогава… — Тас нервно прехапа устни, — по някакъв начин всичко се обърка. Промушиха Рейстлин. Сигурно вече е мъртъв. А джуджетата ни повлякоха със себе си, без дори да ми дадат шанс да им обясня каква сериозна грешка допускат.

Кендерът крачеше дълбоко замислен. Най-сетне изглежда стигна до някакво заключение, защото поклати глава:

— Това е, Гнимш. Знам, че е прекалено отчаяно и при нормални обстоятелства не бих разчитал много на него, но вече едва ли имаме друга възможност. Ситуацията излезе извън контрол. — Той въздъхна тежко. — Мисля, че трябва да кажем истината.

Гномчето толкова се стресна от последното му изявление, че дори се препъна в собствената си престилка и се прекатури на земята. Стражите, които не говореха Общия език, просто го сграбчиха и го повлякоха през останалата част от пътя, додето най-сетне не се озоваха пред огромна дървена врата. Тук им хвърлиха по един последен предупредителен поглед и бутнаха тежките крила, които започнаха да се отварят съвсем бавно.

— О, вече съм бил тук! — заяви изведнъж Тас. — Вече знам къде сме.

— Голяма помощ, не ще и дума — измърмори Гнимш.

— Залата за аудиенции — продължи кендерът. — Последният път, когато идвахме, Танис се разболя. Той е елф, нали разбираш. Добре де, наполовина елф. Затова не може да живее под земята. — Той отново въздъхна. — Иска ми се Танис да беше тук. Той поне щеше да знае какво да правим. Иска ми се някой наистина мъдър да беше тук.

Пазачите ги избутаха вътре.

— Поне — подхвърли Тас към гномчето — не сме сами, нали така? Аз и ти. Двамата заедно.

— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът и се поклони ниско пред краля на джуджетата. После се поклони последователно на всеки един от тановете, насядали в каменните кресла, разположени зад и малко по-ниско от трона на Дънкан. — А това е…

Гномът подхвана бодро:

— Гнимшмари…

— Гнимш! — произнесе високо Тас, като стъпи върху крака на гномчето, когато то спря, за да си поеме дъх. — Би ли оставил говоренето на мен?! — смъмри го шепнешком, така че всички чуха.

Спътникът му се намръщи и замълча сърдито. Кендерът отново огледа обаятелно присъстващите. Очите му зашариха из залата.

— Леле, май наистина не сме много по нововъведенията, а? Искам да кажа, поне през следващите двеста години. Мястото и тогава изглеждаше по същия начин. С изключение на ей оная пукнатина там… не, ей онази там… Да, тъкмо тя. В бъдещето е станала малко по-големичка. Сигурно ще ви се стори уместно да…