Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Лицето й, макар и отслабнало от безмерна умора, изглеждаше красиво и озарено от хладен триумф.

— Може би утре — отвърна младата жена. — Тази нощ постигнах далеч по-важна победа. Не виждаш ли? Това беше отговорът, който очаквах.

Загледан в нейната умиротворена, ведра красота, Карамон почувства, че очите му се замъгляват от напиращите сълзи.

— Значи това е твоят отговор? — попита рязко и извърна поглед към лагера.

Огньовете отдавна бяха оставени да изтлеят. Забеляза, че някой тича натам и бе сигурен, че новината вече се разпространяваше. По някакъв начин вещицата бе успяла да възкреси магьосника, да го върне от света на мъртвите.

Усети как озлоблението се надига в него. Можеше да си представи разговорите, вълнението, въпросите и умуването, мрачните погледи, поклащането на глави.

Душата му не можеше да понесе всичко това и сякаш се свиваше от отвращение. Сега единственото, което искаше, бе да заспи, за да забрави всичко и всички.

Ала Кризания говореше трескаво:

— Това е и твоят отговор, Карамон. Това е знакът от боговете, който и двамата очаквахме. — Тя спря, вдигна очи и го погледна. — Нима не виждаш? Нима още не си повярвал? Оставихме нещата в ръцете на Паладин и богът ни проговори. Рейстлин трябваше да остане жив. Трябва да живее, за да извърши своето велико дело. Заедно — аз, той и ти, ако пожелаеш да се присъединиш към нас, ще се изправим срещу злото и ще го надвием така, както тази нощ победихме смъртта!

Карамон се втренчи продължително в нея. Сетне сведе глава и раменете му се отпуснаха. „Не искам да се боря срещу злото — помисли си изморено. — Просто искам да си отида у дома. Твърде много ли е това?“

Той притисна ръка към слепоочието си. Внезапно осъзна, че в сумрачния светлик на настъпващото утро върху кожата му са се отбелязали кървавите пръсти на Рейстлин.

— Ще назнача стража в палатката ти — заяви дрезгаво. — Опитай се да поспиш…

Той й обърна гръб.

— Карамон — повика го Кризания.

— Какво? — едрият войн въздъхна.

— Утре ще се почувстваш по-добре. Ще се моля за теб. Лека нощ, приятелю. Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти.

— Да, разбира се — измърмори той.

Главоболието му се усилваше, а заедно с него и неудобството, което изпитваше. Знаеше, че съвсем скоро нещата ще се влошат, така че побърза да остави Кризания и се добра със залитане до палатката си.

Когато остана сам в тъмнината, той се преви на две и повръща, додето в стомаха му не остана почти нищо. Сетне се хвърли в леглото и опита да се противопостави на болката и изтощението.

Докато мракът милостиво го обгръщаше, в съзнанието му още веднъж отекнаха думите на Кризания: „Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти“.

Споменът за ужасяващото лице на Рейстлин заплува пред очите му и молитвата му остана неизречена.

Карас потропа на камъка за гости пред дома на Дънкан и зачака нервно. Вратата се отвори и в рамката й застана кралят на джуджетата.

— Влез и добре дошъл, Карас — произнесе Дънкан и се отдръпна, за да му даде път.

Високото джудже се изчерви от притеснение и пристъпи вътре. Като се усмихваше любезно, за да го предразположи, кралят го поведе към личния си кабинет.

Построен дълбоко под земята, в сърцето на планинското кралство, домът на Дънкан представляваше сложен лабиринт от стаи и тунели, претъпкани с тежки солидни мебели от така обожаваното от всички джуджета тъмно дърво. Макар да бе далеч по-голям и просторен от повечето домове в Торбардин, в редица отношения обиталището на Дънкан не се различаваше много от тях. Противното щеше да се сметне за изключително неприятна проява на лош вкус. Само защото Дънкан беше крал, това не му даваше право да се простира нашироко. Така че, макар да имаше прислуга, той отваряше сам вратата си и обслужваше гостите със собствените си ръце. Беше вдовец и живееше в къщата заедно с двамата си синове, които все още не бяха женени, защото бяха твърде млади (само на по осемдесет или там някъде).

Кабинетът, в който въведоха Карас, очевидно бе любимото място на краля. Стените бяха окичени с бойни брадви и щитове заедно с добре подбрана колекция от зловещо закривени мечове на гоблини, както и един тризъбец на минотавър, спечелен от някой от предшествениците му, плюс, разбира се, обичайните чукове, длета и други инструменти за обработка на камък.

Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.