Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— И какво ще правим с тях, ако наистина се предадат? — отсече раздразнено кралят, макар мислено вече да претегляше ползите от плана му.

Другите танове бяха престанали да мърморят в брадите си и се споглеждаха с тежко смръщени вежди.

— Ще им дадем Пакс Таркас — изрече с нарастваща възбуда Карас. — На онези, които искат да живеят там, разбира се. Роднините ни, без съмнение, ще се върнат обратно по домовете си. Можем да им направим някои отстъпки… само няколко — добави бързо, забелязал мрачното лице на Дънкан. — Ще ги уточним едновременно с условията по капитулацията. Но поне през зимата за хората и нашите роднини ще има подслон и закрила — могат дори да работят в мините…

— Съзирам определени възможности в плана ти — каза замислено кралят. — Веднъж, щом се окажете в пустинята, можете да се криете в Могилите… — Той замълча. После бавно поклати глава: — Но все пак е опасно, Карас. И може да се окаже напразно. Дори и да успееш да погубиш Мрачния — а се твърди, че е чародеец с голямо могъщество, нека ти го напомня — съществува много голяма вероятност да ти отнемат живота още преди да си се добрал до този генерал Маджере, камо ли да говориш с него. Чувал съм, че бил близнак на самия магьосник!

Карас се усмихна отпаднало. Ръката му все така поглаждаше голата брада:

— Това е риск, който ще поема с удоволствие, стига само да знам, че ако успея, вече няма да ми се налага да убивам собствените си роднини.

Дънкан го изгледа намръщено и потърка подутата си буза, след което въздъхна:

— Много добре — каза Той. — Имаш разрешението ми. Избирай хората, от които имаш нужда, внимателно. Кога тръгваш?

— Довечера, тане мой, с твое разрешение.

— Ще наредя да отворят портите заради теб, но ще ги затворят веднага щом излезете. От теб зависи дали следващия път през тях ще преминеш ти или от там ще се излее могъщата армия на планинските джуджета. Нека пламъкът на Реоркс блести на бойния ти чук.

Високото джудже се поклони и се отдалечи със стъпки, в които се долавяше по-голяма увереност, отколкото на идване.

— Ето едного, за когото ще скърбя, ако загубим — произнесе някой от тановете и погледите на всички се насочиха към отдалечаващото се голобрадо джудже.

— Изгубихме го още от самото начало — отсече дрезгаво Дънкан. Лицето му обаче си остана изпито и мрачно, когато промърмори: — Време е да поговорим за истинската война.

— Отново няма вода — каза тихо Карамон.

Регър се намръщи. Макар генералът да бе произнесъл последното абсолютно безизразно, джуджето знаеше, че държат именно него отговорен за положението, в което се намираха. Осъзнаването, че до голяма степен вината наистина е негова, не можеше да подобри настроението му. Единственото чувство, което може да се сравнява по сила и непоносимост с вината, е заслуженото чувство за вина.

— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.

Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.

Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.

След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.

Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.

Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.