Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Той се обърна и като по-скоро усещаше, отколкото чуваше надвисналото мълчание във вътрешния двор, се качи обратно в покоите си и започна да се подготвя за заминаването.

Когато Карамон отново се появи, облечен в обичайната си златна броня, с развяващо се на вятъра наметало, джуджетата и хората от равнините нададоха радостни викове.

Не само, че наистина му се възхищаваха и го уважаваха, но всички се чувстваха задължени да му отдадат дължимото заради блестящата тактика, донесла им победата през предния ден. Говореше се, че генералът е късметлия и дори, че е благословен от някой от боговете. В края на краищата, не беше ли цяло щастие, че планинските джуджета не успяха да затворят портите навреме?

Мнозина бяха изпитали тягостно чувство, когато се бе разнесъл слухът, че е възможно да поемат на път без него. Немалко мрачни погледи бяха отправени към облечения в черно магьосник, независимо, че никой не посмя да издигне глас на неодобрение.

Радостните им възгласи за момент възвърнаха самоувереността на Карамон. За момент напиращите чувства сякаш му пречеха да заговори. Най-сетне той отвори уста и дрезгаво започна да издава заповеди, докато сам се приготвяше за тръгване.

— Майкъл, реших да ти поверя командването на Пакс Таркас — каза той, като извади чифт ръкавици.

Младият рицар се изчерви от удоволствие, макар несъзнателно да погледна към празнината, която зейваше сред редиците на неговите съратници.

— Но, сър, аз съм от низшите чинове… Сигурен съм, че има далеч по-заслужили от…

Карамон му отправи изпълнена с тъга усмивка и поклати глава:

— Запознат съм с качествата, които притежаваш, Майкъл. Спомняш ли си? Беше готов да дадеш живота си, за да изпълниш дадените нареждания, но откри в себе си достатъчно състрадание, за да им се възпротивиш. Уверявам те, че и тук няма да ти бъде лесно, но зная, че ще дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, ще оставя жените и децата. Ще изпращам обратно ранените. Когато каруците с продоволствията пристигнат, искам да се погрижиш да потеглят след нас незабавно. — Той отново поклати глава в размисъл. — Не че ще стане толкова скоро, колкото ми се иска — измърмори. После добави с въздишка: — Вероятно ще изкарате поне до края на зимата, ако се наложи. Без значение какво ще се случи с нас…

Забелязал, че при последните му думи рицарите се споглеждат объркано, Карамон побърза да преглътне онова, което искаше да каже. Не, не биваше по никакъв начин да демонстрира знанието си за горчивата истина. Възвърнал привичната си бодрост, макар и престорена, генералът тупна Майкъл по рамото, добави още няколко безсъдържателни думи за кураж и се метна на седлото сред морето от радостни викове.

Щом знаменосецът издигна флага на армията, виковете се усилиха дори повече. Личното знаме на Карамон блестеше със звездата си на яркото слънце. Рицарите се подредиха зад него. Кризания също се присъедини към тях, а мъжете се посместиха, за да й позволят да заеме мястото си. Въпреки че самите те имаха толкова полза от една вещица, колкото и всеки друг в лагера, все пак Кризания беше жена, а Кодекса ги задължаваше да я защитават с цената на живота си.

— Отворете портите! — извика Карамон.

Избутани от здрави ръце, портите започнаха да се отварят. Генералът се огледа за последен път, колкото да се увери, че всички са готови за път. Очите му неочаквано се спряха върху тези на неговия близнак.

Рейстлин седеше върху коня си мълчаливо, скрит в сенките на огромните врати. Не помръдваше. Просто стоеше там. Наблюдаваше, очакваше.

Мигът продължи не повече от няколко секунди, през които братята се изгледаха преценяващо, след което Карамон извърна лице и смушка коня си.

Посегна и взе флага от ръцете на знаменосеца. После го вдигна високо и изкрещя една дума:

— Торбардин!

Утринното слънце тъкмо се издигаше над планинските върхове. Лъчите обливаха с искрящ огън доспехите на генерала, отскачаха от златните конци, с които бе избродирано знамето му, превръщаха остриетата на хилядите копия в океан от пламък.

— Торбардин! — изкрещя повторно той и пришпори коня си право през широко разтворените порти.

— Торбардин! — подеха войните в едно с трясъка на мечовете в щитовете.

На свой ред джуджетата подхванаха добре познатия си, зловещ напев „Метал върху камък, скала върху меч, метал върху камък, скала върху меч“ и се заклатиха с тежки подковани стъпки, докато излизаха от укреплението в стройни колони.