Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Нямаше време — заяви архимагьосникът след няколко секунди мълчание. — През нощта имах видение, братко. Тя ми се яви — моята Царица… Такхизис… Налага се да се добера до Заман възможно най-бързо.

Карамон се втренчи в своя близнак с внезапно разбиране:

— Те не означават нищо за теб! — каза още по-тихо, като посочи застаналите в очакване зад гърба му хора и джуджета. — Интересува те единствено безценният ти Портал! — Изпълненият му с горчивина поглед се премести върху Кризания, която го наблюдаваше хладно, макар в потъмнелите й сиви очи да се забелязваха следи от изпълнената с ужаси безсънна нощ, прекарана сред умиращите и ранените. — А ти? И ти ли си на негова страна?

— Изпитанието на кръвта, Карамон — произнесе тя. — Всичко това трябва да свърши веднъж и завинаги. Сега вече съм убедена, че злото трябва да бъде спряно, преди човечеството да е успяло да си причини още по-големи вреди.

— Трудно ми е да го повярвам! — възкликна иронично генералът, като погледна брат си.

Рейстлин вдигна слабите си ръце и съвсем бавно отметна качулката толкова, колкото да открие очите си. Карамон се сви, съзрял собственото си отражение като в огледало, преобразило лицето му до неузнаваемост — изпито, небръснато, с разрошена, развявана от ледения вятър коса. Сетне очите му бяха привлечени неудържимо от взора на магьосника, който безмилостно го хипнотизираше така, както змията омайва птицата преди да се нахвърли върху нея. И в съзнанието му отекнаха думите на Рейстлин:

Познаваш ме добре, братко. Понякога кръвта във вените говори по-силно от всичко друго. Да, прав си. Тази война ме интересува слабо. Поведох я по една-единствена причина и тя е Порталът. Тези глупци ще ми помогнат само колкото да го открия. Отвъд тази цел, те нямат никакво значение за мен. Какво ме интересува дали ще спечелим или ще загубим?

Досега ти позволявах да си играещ на генерал. Изглежда по някакъв начин това ти допада. Всъщност, трябва да призная, че си изненадващо добър в тази игра. Изпълнението ти послужи добре на плановете ми. Но все още се нуждая от теб. Ще отведеш армията до Заман. Когато двамата с лейди Кризания сме в безопасност, ще те изпратя обратно у дома. Помни едно, братко — битката в Равнините на Дергот е била загубена! Не можеш да го промениш!

— Не ти вярвам! — каза глухо Карамон, загледан с подивели очи в Рейстлин. — Ти никога не би отишъл доброволно на смърт! Трябва да знаеш нещо! Трябва да има поне…

Карамон се задави. Рейстлин се наведе още повече, сякаш искаше да изсмуче думите направо от гърлото му.

Плановете ми не те засягат! А онова, което зная или не зная не ти влиза в работата, така че престани да си напрягаш мозъка с безполезни размисли.

— Ще им кажа — произнесе генералът, като говореше с мъка през стиснатите си зъби. — Ще им кажа истината!

Ще им кажеш какво? Че виждаш в бъдещето? Че са обречени?

Забелязал вътрешната му борба, Рейстлин се усмихна:

Едва ли, братко. А сега, ако изобщо искаш някога отново да видиш дома, ти предлагам да се качиш горе, да сложиш бронята си и да поведеш армията.

Архимагьосникът се отдръпна и отново смъкна съвсем ниско черната си качулка. Карамон рязко си пое дъх, сякаш някой го бе облял с ледена вода. В продължение на няколко секунди войнът успяваше единствено да се взира в брат си и да трепери от гняв, който напълно бе парализирал мускулите му.

Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе Рейстлин… Рейстлин, заливащ се от смях до дървото… Рейстлин, уловил заека в ръце… Тогава другарството помежду им бе истинско. Истинско, хладно и добре наточено, като острието на нож, проблясващо в чистата ярка светлина на утринта.

И ето, че съвсем бавно върхът на този нож проникна през облаците на объркването му, за да пререже още една от връзките, които го държаха в близост до магьосника.

Ножът се движеше полека. Имаше много непрекъснати нишки.

Първата се бе скъсала на пропитата с кръв арена в Истар, поне така му се струваше. Сега бе дошъл ред и на следващата — тук, в центъра на заскрежения вътрешен двор в Пакс Таркас.

— Изглежда нямам избор — каза през замъгления си от сълзи поглед.

— Никакъв — отговори Рейстлин. Той дръпна юздите на коня и се приготви за тръгване. — Има неща, които изискват вниманието ми. Естествено, Кризания ще язди заедно с теб в челния отряд. Не ме чакайте. За известно време ще ви следвам отзад.

„Е, ето, че ти отново пое командването“, помисли си Карамон. Докато наблюдаваше как брат му се отдалечава, вече не чувстваше гняв, просто тъпа болка. Беше чувал за подобни пристъпи. Ветераните с ампутирани крайници я изпитваха на мястото на липсващия крак или ръка…