Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Само че сега се случваше тъкмо това. Армията на Фистандантилус бе на път да нахлуе в Пакс Таркас и вече бяха останали малцина, които можеха да разсъждават трезво.

Стрелците по кулите обсипваха приближаващите войни със стрели и по този начин успяваха поне малко да ги забавят. Неколцина командири събираха частите си и се готвеха да дадат отпор, докато междувременно отстъпваха към планината. Повечето обаче просто бягаха, за да спасят живота си и вече покриваха околните възвишения.

Съвсем скоро на пътя на прииждащата армия стоеше само едно непокътнато формирование — това на блатните джуджета.

— Това е — каза Хайгъг на хората си, когато дотича с пъхтене при тях.

Лицето му бе побеляло като чаршаф под пласта мръсотия, но изглеждаше напълно спокойно. Беше му наредено да Стои Тук и, в името на брадата на Реоркс, той възнамеряваше да Стои Тук.

Все пак, забелязал, че не едно от неговите джуджета вече се кани да направи крачка встрани при вида на галопиращите към отворените порти конници, той реши, че няма да е зле, ако по някакъв начин повдигне малко духа им.

За щастие вече бяха тренирали за подобни случаи. Хайгъг бе особено доволен, че е успял да научи войните си на един боен призив. Естествено, така и не го бяха схванали напълно, но имаха известен напредък:

— Да видим сега — извика той. — Какво ще ми дадете?

— Смърт! — креснаха мъжете в един глас. Хайгъг се сви, сякаш го бяха ударили.

— Не, не, не! — извика раздразнено и зарита земята. Хората му се спогледаха разочаровано. — Гнусни тъпанари, вече ви обясних, че е…

— Неумираща вярност! — изрева триумфално някой.

Другите го загледаха с неприязън. Тук-там се чуха подвиквания от сорта на „мазник“ и „подлизурко“. Един от по-завистливите му съседи дори го ръгна с копието си, но за късмет го бе хванал наопаки, така че не успя да го нарани сериозно.

— Точно така — кимна Хайгъг, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че тропотът на стотиците копита зад гърба му става все по-силен и по-силен. — Да опитаме отново. Какво ще ми дадете?

— Не-неуми… раща вяр… вяр… ност! — разнесе се нестройният им отговор. Освен това доста от тях едва произнасяха по-трудните думи. При всички случаи синхронът (и ентусиазмът) на първия им отговор липсваше.

Някой от последните редици вдигна ръка.

— Е, добре, Гъг Снъг, какво сега?

— ’Мчи как да ти дадем… таквоз… неумираща вяр… вярност, кат сми умрели?

Хайгъг се втренчи злобно в него с едното си око.

— Не, гъбест смърдящ червей такъв — скръцна със зъби. — Смърт или неумираща вярност. Което дойде първо.

Джуджетата се захилиха пооблекчени. Той въздъхна и като поклати глава се обърна с лице към врага.

— Насочи копията! — изрева.

Беше грешка, но я осъзна едва в момента, в който изричаше заповедта. В последвалата конфузия от ругатни и сподавени крясъци, вече беше безсмислено да я променя.

Всъщност точно в този миг вече нищо не беше от особено значение…

Слънцето залязваше в кървавочервена пелена и бе на път да се потопи в смълчаните гори на Квалинести.

Малко след средата на деня могъщата, непревземаема крепост Пакс Таркас бе паднала. Следобедът премина в отделни схватки с пръснати отряди от безредно изтеглящи се към планините джуджета. Мнозина се бяха спасили, след като атаката на рицарите бе спряна за кратко от малка група въоръжени с копия джуджета, които бяха застанали на пътя им и не бяха помръднали до последния момент.

Карас, взел в ръце изпадналия в безсъзнание крал, бе отлетял с грифон към Торбардин, придружен от все още живите офицери на Дънкан.

Остатъците от планинските джуджета бързаха да се доберат до домовете си в пещерите под заснежените върхове на планината. Дюлърите се наливаха щедро със заловената бира на краля и шумно възхваляваха предателството си, без да ги е грижа, че по-голямата част от армията на Карамон гледа на тях с отвращение и погнуса.

Вечерта, докато слънцето все още изчезваше на запад, вътрешният двор бе изпълнен с джуджета и хора, които празнуваха победата си, както и с офицери, опитващи безуспешно да въведат някакъв ред, за да предотвратят задаващото се масово пиянство. След няколко шумни свади и две-три потрошени глави, последните бяха успели да сформират нещо като караул и да назначат отряди по разчистване на мъртвите тела.

Кризания бе преминала успешно своето изпитание на кръвта. Въпреки старанието на Карамон да я държи надалеч от сражението, веднъж озовала се в Пакс Таркас, младата жена успя да се изплъзне от опеката му и сега, загърната в наметката си и със спусната качулка обхождаше ранените и лекуваше онези, на които можеше да помогне, без да привлича излишно вниманието върху себе си. Години по-късно оцелелите щяха да разправят на внуците си, че са видели как сред тях броди облечена в бяло жена, на чиято шия блестяла неземна светлина и, която просто поставяла нежно ръката си върху им и облекчавала ужасната болка.