Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Затворете портите, затворете портите! — надигнаха се предупредителни гласове.

Всички в огромния вътрешен двор, включително ранените и умиращите вдигнаха глави, за да проследят как големите крила на портите се люшнаха и започнаха да се затварят. Хайгъг също бе сред онези, които просто зяпаха поразено. Той също бе чувал разказите за великолепното съоръжение и внимателно смазаните му панти, които се движеха толкова леко, че бяха необходими само две джуджета, за да ги залостят. По някакъв начин новината, че механизмът няма да бъде задействан обаче, му се стори разочароваща. Можеше само да съжалява, че ще пропусне гледката на тоновете камъни, които се свличат с трясък и блокират вратите на крепостта отвън.

Но все пак и вратите бяха забавни…

При вида на следващата гледка обаче, Хайгъг изгуби напълно способността си да говори и едва не се задуши, когато за миг забрави да диша. Зазяпан към портите, той забеляза онова, което се случваше отвъд тях.

Право срещу него прииждаше огромна армия. И за да бъдем по-точни — не неговата армия!

Светлината на обедното слънце играеше ярко върху броните на соламнийските рицари, отскачаше от щитовете и танцуваше по извадените им мечове. Малко зад тях се задаваше пехотата. Армията на Фистандантилус тичаше към Пакс Таркас в опит да достигне портите преди да са се затворили. Малкото неустрашими планински джуджета, които се осмелиха да застанат на пътя й, бяха пометени под напора на свистящата стомана и трополящите копита.

Врагът се приближаваше все повече. Хайгъг преглътна изнервено. Наистина не разбираше много от военни маневри, но моментът му се струваше ужасно подходящ някой най-сетне да дозатвори портите. Изглежда повечето от генералите бяха на същото мнение, защото в този момент всички се бяха разтичали към вратите с викове и псувни на уста.

— В името на Реоркс, какво ги спира да… — започна Дънкан.

Внезапно лицето на Карас пребледня.

— Дънкан — каза той, — предадени сме. Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо.

— З-защо? — заекна озадачено кралят. Той се надигна на върха на пръстите си в напразен опит да види какво се случва над главите на разбунената тълпа във вътрешния двор. — Предадени! Но как…

— Дюлърите, тане мой — отговори Карас, който благодарение на необичайно високия си ръст виждаше съвсем ясно ставащото отпред. — Погубили са вратарите и в момента водят схватка, за да задържат портите отворени.

— Избийте ги! — изкрещя С избила на устата пяна Дънкан. — Избийте ги до един! — Кралят на джуджетата измъкна собствения си меч и се хвърли напред. — Лично ще…

— Не, тане! — извика Карас и го задърпа назад. — Твърде късно е! Хайде, трябва да се доберем до грифоните! Кралю мой, трябва да се върнете в Торбардин!

Дънкан вече не слушаше никого. Той се забори ожесточено с Карас. Накрая по-младото джудже стисна мрачно зъби, сви ръката си в юмрук и я стовари върху челюстта на краля. Отхвърлен от удара, Дънкан се олюля, но не изгуби съзнание.

— Ще поискам главата ти заради тази постъпка! — изруга той и замаяно затърси дръжката на меча си.

Карас го удари повторно и този път резултатът бе незабавен. Дънкан се просна в безсъзнание на земята.

Младежът се наведе със скръбно изражение, вдигна краля заедно с цялото му снаряжение и го метна през рамо, като изпъшка от усилие. После даде нареждане на онези край тях, които все още можеха да се бият, да прикрият отстъплението им и забърза към мястото, където държаха грифоните. Ръцете на Дънкан се люлееха безжизнено през рамото му.

Хайгъг се взираше в приближаващата армия с изражение, в което се бореха едновременно ужасът и очарованието. В съзнанието му отново и отново отекваше последната заповед на Дънкан: „Вие Стоите Тук.“

Точно в този момент джуджето възнамеряваше да стори тъкмо това — да се върне обратно при очакващите го войници.

Макар блатните джуджета да имаха напълно заслужената репутация на един от най-малодушните народи на Крин, когато ги притиснеха в ъгъла, същите тези джуджета се превръщаха в свиреп противник, способен да изуми и най-безстрашния си враг.

Повечето армии, разбира се, използваха блатните джуджета главно за поддръжка и се стараеха да ги оставят във възможно най-задните позиции, тъй като бе добре известно, че хвърлени в атака, можеха да причинят поне толкова вреда на съюзниците и на самите себе си, колкото и на врага.

Ето защо и Дънкан бе разположил единственото си подразделение от такива джуджета — бивши работници от мините — в средата на вътрешния двор и им бе наредил да стоят там, като по този начин се надяваше да избегне евентуалните неприятности. Беше ги въоръжил с обикновени копия в случай, че се изправеха пред невероятния сценарий врагът да препусне в кариер през портите на укреплението.