Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

В това време Карамон провеждаше съвещание с офицерите си в една от по-малките зали на Пакс Таркас, макар че самият той бе на границата на пълното изтощение и едва успяваше да мисли от умора.

Малцина бяха тези, които наистина видяха влизането през портите на облечената в черна роба фигура, яздеща непокорен кон, който пръхтеше неспокойно, усетил миризмата на кръв. Странникът дръпна юздите и прошепна нещо на животното, сякаш искаше да го успокои. Онези, които все пак забелязаха присъствието му, сетне разказваха как за миг са си помислили, че Смъртта е дошла да прибере непогребаните.

Едва по-късно някой измърмори „онзи магьосник“ и присъстващите се разотидоха с насилен смях или въздишка на облекчение.

Рейстлин подкара коня си нататък. Лицето му си оставаше скрито в мрачните сенки на качулката, ала очите му не изпускаха и най-малкия детайл. Най-сетне магьосникът се озова на мястото, което предлагаше най-потресаващата гледка — стотина или повече тела на блатни джуджета, проснати (в по-голямата си част), без да нарушат редиците си. Много все още стискаха вкочанено копията си (немалко — наопаки). Сред труповете имаше и няколко коня, ранени (случайно) по време на бясното мушкане на отчаяните джуджета. Любопитното бе, че по предните крака на животните се виждаха белези от ухапвания.

Явно накрая джуджетата бяха захвърлили безполезните копия и се бяха сражавали по единствения познат им начин — използвайки зъби и нокти.

— Това го нямаше в хрониките — измърмори сам на себе си Рейстлин, загледан в мъничките премазани телца със свъсени вежди. Нещо проблесна в очите му. — Може би… — прошепна. — Дали пък времето вече не е променило своето русло?

Остана замислен дълго. Сетне внезапно проумя.

Никой не виждаше лицето му, но ако все пак някой бе успял да надникне през пластовете непрогледен мрак, щеше да забележи, че в изражението му е настъпила промяна — сега в него имаше тъга и безсилен гняв.

— Не — промърмори отново той. — Тази жалка жертва на бедните, беззащитни създания е пропусната от историците, не защото не се е случила, а просто защото…

Той замълча, загледан мрачно в изтерзаните тела.

— … никой не го е било грижа…

— Трябва да се срещна с генерала!

Гласът прониза топлия облак на съня му — първият истински спокоен сън, който успяваше да си позволи от месеци насам. Карамон се размърда тревожно в меките завивки.

— Махай се — измърмори той. Чу как Гарик произнася същите или почти същите думи.

— Невъзможно. Генералът си почива. Не мога да го безпокоя.

— Трябва да го видя. Спешно е!

— Не е спал от повече от четиридесет и осем часа…

— Зная! Само че…

Гласовете стихнаха. „Добре — помисли си Карамон, — сега вече ще се наспя…“ За съжаление обаче, шепотът отвън само го разбуди. Нещо не беше наред, чувстваше го. Той се превъртя в леглото с пъшкане и скри глава под възглавницата. Болеше го всеки мускул; беше прекарал на гърба на коня почти осемнайсет часа без прекъсване. Гарик щеше да се оправи и сам…

Вратата към стаята му леко се отвори. Карамон стисна клепачи и се зарови още по-дълбоко в пухеното легло. Внезапно му хрумна, че след двеста години драконовият повелител Верминаард, вероятно щеше да спи в същото това легло. Дали някой го бе събудил по същия начин през онази сутрин, за да му съобщи, че героите са освободили робите на Пакс Таркас?

— Генерале — повика тихо Гарик. — Карамон.

Откъм възглавницата долетя сподавено проклятие. „Може би, когато си тръгваме, трябва да сложа една жаба в леглото — помисли си едрият войн. — След двеста години ще се е изсушила хубавичко…“

— Генерале — разнесе се настоятелният глас на Гарик. — Съжалявам, че ви будя, сър, но присъствието ви във вътрешния двор е наложително.

— За какво? — изръмжа Карамон, като отметна одеялото и се намръщи от болката в крайниците и гърба си. Той разтърка очи и се втренчи ядосано в младежа.

— Армията, сър. Потегля.

Генералът го зяпна.

— Какво? Да не си се побъркал?

— Не, с-сър — намеси се войникът, който се бе промъкнал след Гарик. Очите му бяха се бяха разширили от благоговение пред Карамон; независимо от факта, че главнокомандващият не носеше дрехи и изглеждаше полусънен. — Съ-събират се във вътрешния двор, сър. В този момент. Джуджетата и хората от равнината… също и някои от нашите.

— Без рицарите — вметна бързо Гарик.

— Ами… ами… — Карамон не знаеше какво да каже. После махна с ръка. — Кажете им да се разпръснат, проклети да са! Какви са тези глупости. — Той изруга отново. — В името на боговете, три четвърти от тях вчера бяха мъртвопияни!