Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Тази сутрин са достатъчно трезви, сър. Мисля, че трябва да отидете — каза внимателно Гарик. — Води ги брат ви.

— Какъв е смисълът от всичко това? — настоя генералът.

В студения въздух от устата му излизаше пара. Беше една от най-мразовитите утрини през тази есен. По каменните блокове на Пакс Таркас бе полепнал тънък скреж, милостиво скривайки от погледа кървавите петна от битката. В бързината бе смогнал да нахлузи ботушите си и кожените панталони. Карамон се уви по-добре в дебелата си наметка и огледа вътрешния двор. Беше претъпкан с джуджета и хора, които стояха смълчани в очакване да им наредят да потеглят.

Суровият поглед на генерала се спря първо върху Регър Огнената Наковалня, а сетне и върху старейшината на хората от равнината — Тъмна Нощ.

— Мисля, че вчера вече обсъждахме този въпрос — произнесе Карамон. Гласът му преливаше от едва сдържан гняв. Той приближи водача на джуджетата. — Налага се да изчакаме поне още два дни, докато каруците с провизиите ни настигнат. Самият ти признаваш, че нямаме достатъчно храна, за да продължим напред. А и едва ли ще намерим нещо повече от мършави зайци сред Равнините на Дергот…

— На нас не пречи липсата на няколко вкусни вечери — изръмжа Регър.

Това, че бе наблегнал върху думата „нас“ не оставяше никакво съмнение върху смисъла на изказването. Любовта на Карамон към доброто хапване бе всеизвестна.

Последното по никакъв начин не успя да подобри настроението на генерала. Лицето на едрия мъж пламна:

— Ами оръжията, дългобрад глупак такъв? — отсече той. — Ами прясната вода, подслона и фуража за конете?

— Няма да останем сред Равнините завинаги — контрира Регър с проблясващи очи. — Планинските джуджета, дано Реоркс порази вкаменените им сърца, са изпаднали в паника. Трябва да ударим веднага, преди да са успели да се съвземат.

— И за това говорихме снощи! — извика раздразнено Карамон. — Силите, които изправиха срещу нас тук, бяха само част от цялото. Под планината Дънкан разполага с цяла проклета армия, която очаква само теб!

— Може би. А може би не — отвърна навъсено джуджето, като се загледа на юг и скръсти ръце на гърдите си. — При всички случаи обаче променихме решението си. Заминаваме още днес. Със или без теб.

Генералът се обърна към Тъмна Нощ, който бе запазил мълчание по време на целия разговор. Сега старейшината просто кимна. Хората му стояха отзад със сериозни изражения и също не говореха, макар по лицата на не един от тях да се забелязваше особен зеленикав оттенък, по който можеше да се заключи, че все още не са успели да се възстановят от снощните празненства.

Накрая погледът му се премести към фигурата в черна роба, която вече бе възседнала коня си. Въпреки че очите на брат му бяха скрити в потайните сенки на качулката, Карамон долавяше, че Рейстлин развеселено не го е изпускал от взор още откакто се бе появил на входа на покоите си.

Генералът обърна гръб на джуджето и се приближи до магьосника. Никак не се изненада, когато най-сетне му направи впечатление, че и лейди Кризания също се е приготвила за път, увита в дебелата си бяла наметка. Когато се приближи съвсем, забеляза, че краищата на наметката й са напоени с тъмна кръв. Лицето й, скрито зад плътно увития около врата и брадичката шал, изглеждаше бледо, но напълно овладяно. Мимоходом се зачуди къде ли е била и какво ли е правила през изминалата дълга нощ. Мислите му неудържимо се върнаха обратно към Рейстлин.

— Това е твое дело, сигурен съм — каза тихо, след като стигна до него и постави ръка върху врата на коня му.

Брат му кимна безучастно. После се наведе. Войнът си помисли, че лицето му изглежда бяло като на смъртник и поне толкова студено, колкото полепналия по каменната настилка скреж.

— Каква е идеята? — настоя все така тихо Карамон. — За какво е всичко това? Много добре ти е известно, че не можем да продължим напред без провизиите!

— Играеш прекалено на сигурно, братко — каза Рейстлин. Той вдигна рамене и добави: — Каруците с провизиите ще ни настигнат, така или иначе. Колкото до оръжията, мъжете сложиха ръка върху онези, които открихме тук. Регър е прав. Трябва да ударим първи, преди Дънкан да е успял да се организира.

— Трябваше преди това да го обсъдиш с мен! — изръмжа през стиснати зъби генералът. — Аз издавам заповедите!

Рейстлин погледна встрани и едва доловимо се размърда на седлото. Карамон усети как брат му потрепери под черната си роба.