Сара Маас - Кулата на зората

Всяка стъпка. Всеки завой към мрака. Всяка секунда на отчаяние и гняв, и болка.

Бяха го довели точно там, където трябваше да стигне.

Където искаше да стигне.

Миг на добрина. От млада жена, отнемаща животи, към млада жена, която ги спасяваше.

Спаруженото късче мрак в него се сви още повече. Сви се, напука се и рухна в прах, който морският вятър разнесе. Сред онези хиляда гордо плаващи кораба зад него. Сред лечителките, споделящи палубите им с войниците и конете — лечителките и Хафиза, тръгнали на война, когато Ирен помоли и тях да спасят народа й. Сред руките, носещи се през облаците, следейки за опасности напред.

Ирен го гледаше тревожно. Той я целуна веднъж, и още веднъж.

Не съжаляваше за нищо. И нямаше да се обръща назад.

Не и с Ирен в обятията си, плътно до него. Не и с бележката в медальона й, малкото доказателство, че се намира точно там, където трябва… че винаги се е стремял натам. Към това място във вселената.

— Ще ми обясниш ли някога драматичната си реакция — подкани го накрая тя, цъкайки с език, — или просто възнамеряваш да ме целуваш цял ден?

Каол се засмя гърлено.

— Дълга история е. — Той преметна ръка през кръста й и се вгледа в хоризонта заедно с нея. — Пък и е най-добре да си седнала.

— Тези са ми любимите — намигна му тя.

Каол се засмя отново, долавяйки звука във всяка част от тялото си, еклив и мелодичен като камбана. Последен радушен звън, преди бурята на войната да ги връхлети.

— Хайде! — Той кимна към войниците, трудещи се по греблата заедно с хората на Хасар, тласкайки кораба на север към кървавото бойно поле. — Ще ти разкажа, докато обядваме.

Ирен се надигна на пръсти и го целуна, преди да поемат към просторната си каюта.

— Не знам каква е тази история, но дано да си струва — усмихна му се шеговито тя.

Каол също се усмихна на съпругата си, на светлината, към която цял живот бе крачил несъзнателно дори когато не бе съзирал и искра от нея.

— О, струва си — пророни той. — Струва си.

Бяха я затворили в гробница от мрак и желязо.

Приспали я бяха насила с виещи се струйки благовонен дим през хитро скрити дупки в желязната плоча отгоре. И тези около нея. И отдолу.

Ковчег, създаден от древна кралица, за да погребе вътре слънцето.

Пленена, тя заспа обгърната в желязо. Засънува.

Понесе се през морета, мрак и огън. Принцеса на нищото. Безименна.

Принцесата пя на тъмнината, на пламъка. И те пяха за нея.

Нямаше нито начало, нито край, нито среда. Само песента и морето, и железният саркофаг, превърнал се в неин будоар.

Докато не изчезнаха.

Докато ослепителна светлина не заля спящия, топъл мрак. Докато вятърът не влетя в него, свеж и с аромат на дъжд.

Тя не го усети по лицето си. Не и през смъртната маска, окована към него.

Клепачите й се открехнаха. Светлината прогори и форми, и цветове след дългото й заточение в сумрачните дълбини.

Но пред очите й се появи лице — над нея. Надничаше над капака, издърпан настрани.

Тъмна, буйна коса. Луннобледа кожа. Устни, червени като кръв.

Устата на древната кралица се кривна в усмивка.

Зъби, бели като кост.

— Будна си. Чудесно.

Сладък и студен глас, способен да погълне звездите.

Отнякъде, откъм ослепителната светлина, груби, осеяни с белези ръце бръкнаха в ковчега. Сграбчиха веригите, с които бе окована. Ловецът на кралицата; острието й.

Той изправи принцесата на крака. Тялото й бе далечна, несекваща болка. Не искаше да се връща в него. Бореше се, дращеше с нокти да се добере до пламъка и мрака, които я напускаха като утринен отлив.

Ала ловецът я дръпна грубо към жестокото си, красиво лице с усмивка на паяк.

И не й позволи да трепне дори когато древната кралица измърка:

— Да започваме.

Отново се изправям пред плашещото предизвикателство да изкажа признателността си към множеството чудесни хора в живота ми, заради които съществува тази книга. И все пак искам да изразя огромната си любов и благодарност към: Съпруга ми Джош: ти си моята светлина, моята скала, най-добрият ми приятел, моят пристан, общо взето — всичко. Благодаря ти, че се грижиш толкова добре за мен, че ме обичаш, че си до мен в това невероятно приключение. Смехът ти е най-любимият ми звук в целия свят.

Ани: ти седя до мен през всичките месеци, които ми отне написването и редакцията на тази книга, така че донякъде чувствам нужда да сложа името ти на корицата, но докато не започнат да признават съавторството на кучешките ни приятели, ще трябва да се задоволиш и с подобно откровение: обичам те, мило кученце! Рунтавата ти опашка, ушите ти като на прилеп, нахаканото ти поведение и вечната живост в походката ти… Всичко. Дано напишем още много книги заедно — и да се гушкаме още много години.