Сара Маас - Кулата на зората

Но едно от преимуществата да пътуваш с лечителка беше, че Ирен лесно успокояваше измъчения му стомах. А след две седмици на кораба, през които заобикаляха на косъм свирепи бури „корабометежници“, както ги наричаше капитанът… стомахът най-сетне му прости.

Един ден намери Ирен при парапета на носа, приковала очи в сушата. Или в посоката, откъдето щеше да изникне сушата, ако дръзнеха да я доближат. Следваха бреговата линия на континента си отдалеч, а по време на срещата с капитана преди броени минути бе разбрал, че се намират някъде край Северен Ейлве. Близо до границата с Фенхароу.

От Елин и армадата й нямаше никаква диря, но все пак доста време се бяха забавили в Антика.

Каол изтласка тези мисли от ума си, прегърна Ирен през кръста и я целуна по извивката на шията.

Тя дори не застина от неочаквания допир в гръб. Сякаш бе научила ритъма на стъпките му. Сякаш и тя самата не взимаше никоя от тях за даденост.

Отпусна се назад в обятията му и въздъхна, обгръщайки ръцете му със своите.

След лечението на Дува му беше нужен цял ден да се изправи с бастуна отново — и все пак доста сковано. Като през първите дни след възстановяването му: с напрегнат до болка гръб и пълна съсредоточеност във всяка крачка. Преодоля го със стиснати зъби и неизменните напътствия на Ирен. Ден след това почти престана да куца, но продължи да ходи с бастуна, а още ден по-късно започна да се движи с минимални неразположения.

Дори сега обаче, след две седмици в кораба, където Ирен можеше да лекува само разстроени стомаси и слънчеви изгаряния, Каол държеше бастуна си в каютата им, а количката — в товарното помещение, за да са му под ръка при необходимост.

Той надникна през рамото на Ирен към преплетените им пръсти върху корема й. Към еднаквите халки, красящи ръцете и на двама им.

— Нали не си мислиш, че като наблюдаваш хоризонта, ще стигнем по-бързо — прошепна до врата й.

— И подигравките със съпругата ти няма да го постигнат.

Каол се усмихна до кожата й.

— Но как иначе да се забавлявам през дългите часове на кораба, лейди Уестфол?

Ирен изсумтя, както правеше винаги, наречеше ли я така. Той обаче не бе чувал по-красиво съзвучие — освен това на венчалните им обети, изречени в храма на Силба в Торе преди две седмици и половина. Ожениха се със скромна церемония, но Хасар настоя за сватбено пиршество, с което надхвърли всичките си предишни гуляи в двореца. Принцесата може да беше всякаква, но определено умееше да организира празненства.

И да командва армади.

Каол се молеше боговете да са благосклонни към него, когато я срещнеше с Едион.

— За човек, който мрази да го наричат „лорд Уестфол“ — поде Ирен, — май доста обичаш да използваш моята титла.

— Отива ти — отвърна той и пак я целуна по врата.

— Да, толкова ми отива, че Еретия не спря да ми се подиграва с реверанси и поклони.

— Еретия е човекът, когото с радост щях да зарежа в Антика.

Ирен се засмя, щипна го по китката и се измъкна от прегръдката му.

— Като слезем на твърда земя, ще си благодарен, че сме я взели.

— Надявам се.

Тя го ощипа отново, но Каол хвана ръката й и я целуна по пръстите.

Съпруга — неговата съпруга. Никога преди не беше виждал пътя си толкова ясно, както онзи следобед преди три седмици, когато я съзря в градината и просто… го осъзна. Осъзна какво желаеше, затова просто отиде до стола й, коленичи пред нея и й предложи.

„Ще се омъжиш ли за мен, Ирен? Ще ми станеш ли съпруга?“

Тя го прегърна с такава сила, че прекатури и двама им право във фонтана, където, за нещастие на рибите, продължиха да се целуват, докато един слуга не се покашля, минавайки покрай тях.

Сега морският въздух караше косата й да бухва, а луничките по носа и бузите й да изпъкват още повече, и като я гледаше… Каол се усмихна.

Усмивката, с която му отвърна Ирен, бе по-ярка от слънчевото отражение по водата край тях.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но него не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.

Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.

Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.