Сара Маас - Кулата на зората

Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.

Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Ето защо Несрин преметна ръце през врата му и го целуна.

Целуна го плахо, нежно, с искрено удивление. И вкуси в целувката му вятъра, планинските ручеи. Вкуси родината си.

Като се отдръпна, покри с длани страните му.

— Да вървим на война, Сартак — пророни, запаметявайки всяка линия на лицето му. — Пък после ще видим.

Той й отвърна със самонадеяна усмивка, като че непоколебимо бе решил какво следваше оттук нататък и тя по никакъв начин не можеше да го разубеди.

Откъм двора, през дувара, която ги делеше, сестра й се провикна толкова силно, че целият квартал я чу:

— Казах ти, татко!

Две седмици по-късно Ирен стъпи още призори на борда на красив, величествен кораб и се вгледа в изгрева над Антика за последен път.

На кораба кипеше оживена дейност, но тя просто стоеше до парапета и броеше минаретата на двореца. Плъзна поглед по всички озарени от крехката светлина квартали, чиито обитатели лека-полека се разбуждаха.

Есенни ветрове вече брулеха морето и корабът се люшкаше под нея.

Днес щяха да отплават към дома.

Не се сбогува с много хора — не чувстваше потребност. Кашин обаче я намери тъкмо когато слезе на пристанището. Каол му кимна и поведе кобилата й към кораба.

В продължение на един дълъг момент Кашин се взираше в големия кораб и във всички други, вече събрани на пристанището. Накрая каза приглушено:

— Ще ми се да не бях изричал нищо в степите онази нощ.

Ирен поклати глава. Не бе сигурна какво да му отвърне.

— Липсваше ми като приятелка — додаде той. — Нямам много.

— Знам — намери сили да му отговори тя. После добави: — И ти ми липсваше като приятел.

Казваше истината. А и всичко, на което бе готов сега за нея, за народа й…

Тя го хвана за ръката. И я стисна. Болката още тъмнееше в очите му, обгръщаше лицето му, но… там вече се четеше и разбиране. И бистър, неустрашим блясък, когато отправи взор към северния хоризонт.

Принцът на свой ред стисна ръката й.

— Благодаря ти отново. За Дува. — Той се усмихна леко, все така загледан в северното небе. — Пак ще се срещнем, Ирен Тауърс. Убеден съм.

Напълно занемяла, тя му се усмихна. Кашин й намигна и извади ръката си от нейната.

— Гривата на моя сулд още се вее на север. Кой знае какво може да открия по пътя си? Особено сега, когато Сартак ще носи бремето на престола, а аз съм свободен да правя каквото си поискам.

В града бе избухнала голяма врява около новината. Празненствата и разговорите по темата не спираха. Ирен нямаше представа какво мислят сестрите му и третият брат, но… в очите на Кашин цареше мир. Какъвто бе зърнала и в тези на останалите при последната им среща. И една част от нея наистина се питаше дали Сартак не бе сключил и друг безгласен пакт, освен „Не и Дува“. Може би дори „Не и ние“.

Ирен наново се усмихна на принца, на своя приятел…

— Благодаря ти за цялата ти добрина.

Кашин само й се поклони и си тръгна в сивкавата светлина.

Следващия час тя прекара на палубата на кораба, наблюдавайки мълчаливо разбуждащия се град, докато наоколо и под нея всички се приготвяха за дългото пътуване.

Вдишваше дълбоко морския въздух и аромата на подправки, заслушана в звуците на Антика под изгряващото слънце. Изпълваше дробовете си с тях, за да се запечатат там завинаги, докато очите й попиваха кремавите камъни на Торе Сесме, възвисяваща се над целия град.

Дори през ранната утрин кулата й приличаше на маяк, на копие, изсечено от надежда и покой.

Питаше се дали някога ще я види отново. Защото онова, което ги очакваше…

Порив на вятъра разлюля кораба и Ирен се вкопчи в парапета. Вятър откъм вътрешността на континента, сякаш всичките трийсет и шест божества на Антика запратиха вкупом въздушната струя, за да ги тласнат към родината й.

През Тясното море — и към войната.

Корабът най-сетне потегли след хаос от трескава дейност, цветове и звуци, но Ирен не помръдна от парапета. Съзерцаваше как градът се смаляваше все повече и повече…

И дори когато от брега остана само смътна сянка, тя можеше да се закълне, че още виждаше Торе да се извисява над него в бялото си сияние като ръка, вдигната за сбогом.

Каол Уестфол не приемаше нито една своя стъпка за даденост. Дори онези, с които стигаше до най-близката кофа, за да изхвърли съдържанието на стомаха си през първите дни по море.