Сара Маас - Кулата на зората

Сартак обаче се усмихна широко — по-широко, отколкото някога го бе, виждала да го прави.

— Кадара си придава вид на благородно животно, но всъщност е по-скоро угодлива квачка.

Кадара разтръска пера и децата изпищяха доволно.

Бащата на Несрин стисна рамото й и каза на принца:

— Ще отида да ги наглеждам, в случай че решат да отлетят с нея.

И двамата останаха насаме. На улицата. Пред къщата на чичо й. И пред смаяните погледи на цяла Антика.

Сартак като че ли не забелязваше нищо от това и просто попита:

— Искаш ли да се поразходим?

Несрин преглътна сухо, надникна през рамо към баща си, който се мъчеше да удържи въодушевените деца, наумили си да яхнат Салки и Кадара, и кимна.

Закрачиха смълчани към тихата, чиста уличка зад къщата на чичо й, когато Сартак заяви:

— Разговарях с баща ми.

И тя се подвоуми дали тази среща в крайна сметка нямаше да се окаже злощастна. Дали армията, която бяха довели със себе си, не бе получила заповед да се прибере по лагерите. Или пък принцът… животът, който си представяше сред онази красива планина… нямаше да се превърне в поредната наивна илюзия.

Защото той беше точно такъв: принц . А в нейното семейство, колкото и да го обичаше, колкото и да се гордееше с него, нямаше нито капчица благородническа кръв. Здрависването на баща й със Сартак бе най-близката среща на когото и да било от рода Фалик с дворцовото потекло.

— И? — съумя да скалъпи Несрин.

— Обсъдихме… разни неща.

Гърдите й хлътнаха от предпазливия му тон.

— Разбирам.

Сартак спря сред песъчливата уличка, изпълнена с жуженето на пчели из жасмина, полазил по дуварите на съседните дворове. Този, който оставаше зад гърба им, принадлежеше на семейството й и на Несрин й се дощя да се покатери по оградата му и да се скрие вътре, само и само да не чува напиращите му думи.

Въпреки това се насили да погледне принца в очите. Той изучаваше лицето й съсредоточено.

— Казах му — продължи най-накрая Сартак, — че възнамерявам да поведа рукините срещу Ераван, независимо дали той е съгласен, или не.

Още по-лошо. Не й хареса накъде клонеше разговорът. Искаше й се изражението му да не бе толкова неразгадаемо.

Сартак си пое въздух.

— Той ме попита защо.

— Дано си му отговорил, че съдбата на света може да зависи от това.

Сартак се засмя.

— Да. Но освен това му обясних, че жената, която обичам, тръгва на война. И аз няма да се поколебая да я последвам.

Несрин не си позволи да осмисли думите му, да им повярва, докато не изслушаше докрай онова, което имаше да й съобщи.

— Той ми напомни, че си обикновено момиче без титла, че евентуалният наследник на хагана трябва да се ожени за принцеса, за знатна дама или поне за жена със земи и влиятелно семейство.

Гърлото й се стегна. Тя опита да заглуши гласа му, думите му. Не искаше да слуша останалото…

Сартак обаче взе ръката й.

— Аз му отвърнах, че ако това е необходимо, за да ме избере за свой наследник, то не желая да се боря за трона. И просто си тръгнах.

Несрин вдиша рязко.

— Полудя ли?

Той се усмихна едва доловимо.

— За доброто на империята се надявам, че не е така… — Придърпа я към себе си и телата им почти се докоснаха. — Защото баща ми ме посочи за свой наследник, преди да изляза от залата.

Несрин сякаш напусна тялото си. Имаше сили единствено да диша.

А като понечи да се поклони, Сартак стисна здраво раменете й. Спря я, преди да е успяла да сведе дори глава.

— Ти никога няма да ми се покланяш — прошепна той.

Наследник — хаганът го бе избрал за свой наследник . На всичко това. На земята, която обичаше и тръпнеше от нетърпение да опознае.

Сартак вдигна ръка и обгърна бузата й с длан. Мазолите му одращиха леко кожата й.

— Отлитаме на война. Няма нищо сигурно в бъдещето ни. Освен едно. — Той долепи нежно устни до нейните. — Освен чувствата ми към теб. Нито демонска армия, нито зли крале и кралици ще променят това.

Тя затрепери, проумявайки думите му.

— Аз… Сартак, ти си наследник…

Той се отдръпна да огледа лицето й отново.

— Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят… Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно . — Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. — И ще останем заедно до края на дните си.

Тя чу предложението му, обещанието му.

Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.

И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а… живота си. Сърцето си.