Сара Маас - Кулата на зората

Още облегната на него, Ирен стисна в ръка медальона, който никога не сваляше от врата си, освен когато се къпеше. Каол се питаше дали щеше да се намери някой бижутер, който да промени инициалите й.

Защото вече не беше Ирен Тауърс, а Ирен Уестфол.

Тя сведе лъчезарен поглед към медальона, чието сребро блестеше почти ослепително на обедното слънце.

— Май вече нямам нужда от малката си бележчица.

— Защо?

— Защото не съм сама — отвърна тя, плъзвайки пръсти по метала. — И защото открих смелостта си.

Той я целуна по бузата, но не каза нищо, когато Ирен отвори капачето и внимателно извади пожълтялото парче хартия. Вятърът опита да го изтръгне от пръстите й, но тя го стисна здраво и го разгъна.

Обходи с поглед посланието, което бе чела хилядократно.

— Чудя се дали ще се върне за тази война. Която и да беше. Говореше за империята, сякаш… — Ирен поклати глава и сгъна листчето. — Вероятно ще се прибере у дома, за да се бие, накъдето и да е отплавала преди това.

Тя му подаде парчето хартия и се обърна към морето пред тях.

Каол пое от пръстите й листчето, гладко като кадифе от безчетните сгъвания и разгъвания, от дългото носене в джоба й и стискане с пръсти толкова години.

Отвори го и прочете думите, които вече знаеше.

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Вълните се укротиха. Самият кораб като че застина.

Каол надникна към Ирен, усмихна се ведро към морето и наново сведе очи към бележката.

Към почерка, който познаваше като своя собствен.

Ирен се вкамени, зървайки сълзите, рукнали неудържимо по лицето му.

— Какво има?

По онова време е била на шестнайсет, почти седемнайсет. И щом е попаднала в Иниш…

Значи е било на път към Червената пустиня, където е отивала да се обучава при Тихите асасини. Синините, които Ирен бе описала… Следи от побоя на Аробин Хамел, наказание за освобождаването на робите на Ролф и погрома над Залива на Черепа.

— Каол?

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Там, в посланието й…

Той най-сетне вдигна очи и примигна, за да прогони сълзите от тях, оглеждайки лицето на съпругата си. Красивите му линии, златистите й очи.

Дар.

Дар от кралица, видяла друга жена в ада и решила да й подаде ръка. Без да очаква отплата. В миг на добрина бе подръпнала нишка, която…

Ала дори Елин нямаше как да е знаела, че спасявайки една прислужница от лапите на онези наемници, учейки я как да се отбранява, оставяйки й злато и тази бележка…

Дори тя нямаше как да е знаела, да е предполагала дори, че ще получи отплата за милосърдието си.

Не просто от лечителка, благословена от самата Силба, способна да изкоренява Валгите.

Но и от всички онези триста лечителки, тръгнали с нея.

Триста лечителки от Торе, разпределени из хиляда на брой кораба на хагана.

Ирен бе поискала услуга като награда за избавянето на обичната му дъщеря.

„Всичко“, бе обещал хаганът.

И тя коленичи пред него. „Спасете народа ми.“

Само това бе пожелала. Само за това му се бе примолила.

Спасете народа ми.

И хаганът изпълни желанието й.

Хиляда кораба от армадата на Хасар и неговата собствена. Пълни с войници на Кашин и даргански конници.

А над тях, обгърнали хоризонта далеч зад флагманския кораб, на чийто борд плаваха Каол и Ирен… Над тях летяха хиляда рукини от всички кланове и лагери, предвождани от Сартак и Несрин.

Армия, достойна да се опълчи на Морат. А идваха и още войски — Кашин ги събираше в Антика. Каол бе дал на двамата с баща му две седмици; заради есенните бури беше рисковано да чакат повече. Но армията, с която плаваха сега… беше едва половината. Едва половината, а мащабите й по вода и в небето…

Каол сгъна бележката, следвайки овехтелите й прегъвки, и внимателно я прибра обратно в медальона на Ирен.

— Задръж я още малко — прошепна й. — Струва ми се, че един човек ще иска да я види.

Тя го изгледа с учудване и любопитство, но не го попита нищо. Каол отново я прегърна през кръста.

Всяка стъпка, целият път ги бе водил насам.

От онази крепост навръх брулената от снежни ветрове планина, където мъж с лице, кораво като камъка наоколо, го изхвърли на студа; до солната мина в Ендовиер, където асасин с очи като див огън му се подсмихна несломимо и дръзко въпреки цялата година в ада.

Наемна убийца, намерила съпругата му — или пък двете се бяха открили една друга, две благословени от боговете жени, скитащи из тъмните пепелища на света. Две жени, които сега държаха съдбата му в ръцете си.