Сара Маас - Кулата на зората

Погледът на Каол заснова между двама им.

— Колко?

Лицето на принца се обтегна.

— Рукините са прекалено важни за империята, затова мога да взема едва половината. — Каол изчака мълчаливо. — Доведох хиляда.

Този път наистина се радваше, че е седнал. Хиляда рукини… Карл почеса челюстта си.

— Ако се присъединим към армията на Елин заедно с Тринайсетте и всички останали вещици от Железни зъби, които Манон Черноклюна успее да привлече към нас…

— Ще разполагаме с въздушен легион срещу този на Морат — довърши вместо него Несрин с блеснали очи. Блеснали от надежда, но и от нещо като ужас. Като че съзнаваше що за битка би се развихрила. Колко съдби щяха да бъдат погубени. Въпреки това се обърна към Ирен: — А ако ти си способна да прогонваш валгските демони от обладаните…

— Ще се наложи да намерим начин да държим приемниците, докато Ирен и други лечителки ги прочистват — отбеляза Сартак.

Да, и този проблем трябваше да уредят.

Ирен се намеси:

— Е, както вие казвате, самата Елин, Носителката на огъня, е на наша страна. Щом може да разпалва огън, то неминуемо умее да предизвиква и пушек. — Устата й се кривна на една страна. — Май ми хрумват някои идеи.

Тя понечи да продължи, но вратите на апартамента се отвориха и Хасар нахлу с парадна стъпка.

Като съзря Сартак, позабави крачка.

— Явно закъснявам за военното съвещание.

Принцът преметна единия си глезен през коляно.

— Кой казва, че обсъждаме войната?

Тя зае един стол и позаглади косата си, увиснала през едното й рамо.

— Значи си довел руките, които ръсят изпражнения по покривите ни, само и само да изглеждаш по-авторитетно?

Сартак се засмя приглушено.

— Да, сестро.

Принцесата погледна Ирен, а сетне и Каол.

— Идвам с вас.

Каол не посмя да помръдне.

— Сама? — попита Ирен.

— Не сама. — Насмешката се бе изпарила от лицето й. — Вие спасихте живота на Дува. И нашия в по-дългосрочен план. — Тя надникна към Сартак, който я наблюдаваше леко учуден. — Дува е най-добрата сред нас. Далеч по-добра от мен. — Тя преглътна. — Затова идвам с вас и ще взема възможно най-много кораби, за да може сестра ми повече никога да не живее в страх.

„Освен в страх от братята и сестра си“, отбеляза наум Каол.

Хасар обаче прочете думите в очите му.

— Не и тя — пророни принцесата. — Всички останали. — Добави, взирайки се сурово в Сартак, който кимна мрачно. — Но не и Дува.

Неизречено обещание между братя и сестра, осъзна Каол.

— Затова ще ви се наложи да изтърпите присъствието ми още малко, лорд Уестфол — обобщи Хасар, но този път усмивката й не бе толкова хаплива. — Защото в името на сестрите ми, и живата, и мъртвата, ще стигна със сулда си до портите на Морат и ще накарам онова демонско копеле да си плати. — Тя срещна погледа на Ирен. — И в твое име, Ирен Тауърс. Заради онова, което стори за Дува, ще ти помогна да спасиш родината си.

Ирен стана с разтреперани ръце и никой не продума, когато отиде до стола на принцесата и я прегърна силно.

Несрин беше грохнала от умора. Искаше й се да спи цяла седмица. Цял месец.

Въпреки това някак намери сили да тръгне по коридорите към минарето на Кадара. Сама.

Сартак бе отишъл да навести баща си заедно с Хасар. И макар че изобщо не се чувстваше неловко с Каол и Ирен… Несрин реши да ги остави насаме. Все пак Каол се беше разминал на косъм със смъртта. И тя имаше някакво понятие какво предстои да се случи в онзи апартамент.

Трябваше да си намери друго място, на което да отседне.

Всъщност налагаше се да осигури такова и за доста други хора, като започнеше с Борте, която бе напълно удивена от Антика и морето, независимо че прелетяха над тях със светкавична скорост. И за Фалкан, който наистина бе тръгнал с тях, пътувайки като полска мишка в джоба на Борте, колкото и Йеран да не одобряваше факта. Поне така й се стори при последната им среща в лагера на Еридун, докато Сартак разпореждаше на някои от клановите майки и капитаните да мобилизират рукините си за полет към Антика.

Несрин тъкмо достигаше стълбището към минарето, когато някакъв прислужник я настигна. Момчето бе задъхано, но все пак смогна да й се поклони грациозно, преди да й даде писмото.

Беше отпреди две седмици. Написано с почерка на чичо й.

Тя го разпечата с треперещи пръсти.

И само след минута вече препускаше нагоре по стълбите на минарето.

Хората възкликваха от страхопочитание и изненада, докато червеникавокафявият рук прелиташе над Антика.