Сара Маас - Кулата на зората

— Войната пак застигна дома ми, Северния континент. — Така го наричаха тук. Тя преглътна. — Искам да бъда там, за да се боря срещу набезите на империята.

Най-сетне, след толкова много години, се събираше отбранителна сила. Ако можеше да се вярва на слуховете, самият Адарлан бе разделен между Дориан Хавилиард на север и Ръката на мъртвия крал — херцог Перингтън, на юг. Дориан разчиташе на подкрепата на Елин Галантиус, отдавна изгубената кралица, вече набрала мощ и жадна за отмъщение, като се имаше предвид какво бе сторила на стъкления замък и краля му. Перингтън пък действаше с помощта на страшилища, излезли от нечий пъклен кошмар.

Но ако това беше единственият шанс за свобода на Фенхароу…

Ирен щеше да помогне с каквото можеше. Още подушваше пушека — късно нощем или в изтощението си след тежко лечение. Още подушваше пушека от кладата, на която онези адарлански войници бяха изгорили майка й. Още чуваше писъците й и усещаше как кората на онова дърво се впива под ноктите й, докато се криеше в единия край на Оуквалд. Докато гледаше как изгарят майка й жива. След като майка й беше убила онзи войник, за да й спечели време да избяга.

Оттогава бяха минали десет години. Почти единайсет. И макар да беше прекосила планини и океани… имаше дни, в които у Ирен още се таеше чувството, че стои във Фенхароу, подушва огъня, а под ноктите й се забиват трески, гледайки как войниците взимат факли, за да запалят и колибата им.

Колибата, приютявала поколения лечителки от рода Тауърс.

Ирен допускаше, че нямаше нищо случайно в това, че се бе озовала сама в тази кула единствено с пръстена на лявата си ръка като доказателство, че някога, в продължение на стотици години, в Южен Фенхароу бе съществувал род на изключително даровити лечителки; последното доказателство, че майка й и майката на майка й, и всички майки преди тях някога бяха лекували народа в мир. Това бе първото от двете свои притежания, които Ирен не би продала за нищо на света, дори ако трябваше да продаде самата себе си.

Хафиза не отвърна, затова Ирен продължи, докато слънцето бавно се спускаше към нефритовите води на пристанището в отсрещния край на града.

— Въпреки че магията се завърна на Северния континент, повечето от лечителните, ако изобщо има оцелели, не са обучени в занаята. Мога да спася много животи.

— Но и войната може да вземе твоя.

Ирен го съзнаваше. Тя вирна брадичка.

— Наясно съм с рисковете.

Тъмните очи на Хафиза поомекнаха.

— Да, да, не се и съмнявам.

Всичко беше излязло наяве още при първата й унизителна среща с Върховната лечителка.

Ирен не бе плакала от години, от деня, когато майка й се превърна в пепел, но щом Хафиза я попита за родителите й… тя зарови лице в дланите си и зарида. Хафиза заобиколи писалището си и дойде да я прегърне, галейки утешително гърба й.

Често го правеше. Не само с Ирен, а с всичките си лечителки, когато гърбовете им се сковяха от болка през дългите часове и магията ги изцедеше докрай. Тихо, стоическо присъствие, което им вдъхваше сили, успокояваше ги.

Хафиза беше най-близкото нещо до майка, което Ирен имаше до себе си от единайсетгодишна възраст насам. А сега броени седмици, преди да навърши двайсет и две, се съмняваше дали някога щеше да намери друга като нея.

— Взех изпитите — обяви Ирен, нищо че Хафиза вече знаеше. Тя самата бе водила тежките едноседмични изпитания на познанията и уменията й и практическото им приложение върху истински пациенти. Ирен се постара да получи най-високите оценки в целия си курс. И стигна по-близо до отличието, отколкото някой някога бе достигал в Торе. — Готова съм.

— Безспорно. Но продължавам да се чудя още колко би могла да научиш за пет години, за десет, щом постигна толкова едва за две.

Дори и в началото Ирен се оказа твърде опитна, за да започне с учениците от по-ниските нива на Торе.

Все пак от невръстна възраст не се откъсваше от майка си, овладявайки постепенно занаята, също като всички предишни лечителки в семейството им. На единайсет Ирен вече знаеше повече, отколкото връстниците й щяха да научат след цяло десетилетие. И дори през следващите шест години, когато се преструваше на обикновено момиче, работейки във фермата на майчината й братовчедка, роднините й недоумяваха как да се държат с нея, като че не желаеха да я опознаят, при положение че войната и Адарлан можеха да унищожат всички им. А през цялото това време Ирен се упражняваше тайно.