Сара Маас - Кулата на зората

— Е — подхвана Хафиза, сключвайки ръце върху почти сияещото палисандрово дърво, — Еретия ми каза, че според нея си готова да ни напуснеш.

Ирен изопна гръб в креслото си — същото, в което бе седяла още първия ден, когато изкачи хилядата стъпала до върха на кулата, за да помоли да я приемат в Торе. Молбите бяха най-малкото унижение по време на срещата, а коронният момент настъпи, когато изсипа кесията със злато върху писалището на Хафиза, заявявайки, че не я интересувало колко ще струва, че давала всичко.

Тогава още не знаеше, че Хафиза не взима пари от учениците си. Не, те плащаха за образованието си по други начини. Ирен бе търпяла всевъзможни обиди и оскърбления по време на едногодишната си работа в селската странноприемница „Бялото прасе“, но никога не се бе чувствала толкова унижена, както когато Хафиза й нареди да прибере парите в кафявата си кесия. Събирайки златните монети от писалището, подобно на комарджия, кътащ печалбите си, на Ирен й се бе приискало да скочи през високите сводести прозорци, намиращи се зад Хафиза.

Оттогава беше изтекла много вода. Нямаше ги вече роклята от грубо домашно сукно и мършавото тяло. Безкрайните стълбища на Торе поддържаха фигурата й, колкото и килограми да беше качила от редовното, здравословно хранене, благодарение на огромната кухня на Торе, множеството пазари с купища сергии за храна и ресторантчетата покрай всяка оживена улица и криволичеща алейка.

Ирен преглътна, мъчейки се неуспешно да разтълкува изражението на Върховната лечителка. Хафиза бе единственият обитател на Торе Сесме, който не съумяваше да разгадае. Тя никога не демонстрираше гняв — за разлика от повечето учители тук, най-вече Еретия — и никога не повишаваше тон. Хафиза имаше само три изражения: доволно, неутрално и разочаровано. Ирен живееше в страх от последните две.

Не защото се боеше от наказание. Тук нямаше подобни неща. Не ти спираха храната, нито те заплашваха с болезнени изтезания. Не бе като в „Бялото прасе“, където Нолан й режеше от заплатата, ако нарушеше някое от правилата му, ако проявеше прекомерна щедрост към някой клиент или ако я хванеше да оставя огризки от вечерята на полубесните хлапаци, скитащи по мръсните улици на Иниш.

Ирен очакваше и тук да е същото: да й взимат парите и с всеки следващ ден да й става все по-трудно и по-трудно да напусне. В „Бялото прасе“ бе прекарала цяла година, защото Нолан редовно й увеличаваше наема, намаляваше й заплатата, прибираше голям дял от нищожните й бакшиши и се възползваше от факта, че повечето жени в Иниш работеха по улиците, а неговият хан, колкото и противен да беше, предлагаше много по-сносна алтернатива.

Казала си беше, че повече никога няма да го допусне, докато не пристигна тук. Докато не изсипа кесията си върху писалището на Хафиза, готова да се впусне в същия омагьосан кръг, да задлъжнява и да се продава, само и само да й позволят да учи.

Поведението на Хафиза обаче дори не загатваше за подобни неща. Работата й всъщност беше съвършено противоположна на всичко това, на хора като Нолан. Ирен още помнеше първия път, когато я чу да изрича с прекрасния си, отчетлив акцент почти същите думи, които майка й й бе повтаряла отново и отново: не приемаха пари от ученици и студенти за онова, което Силба, богиня на изцерението, им бе дарила безвъзмездно.

В земя с толкова много богове, които Ирен още се мъчеше да запомни, поне Силба си оставаше непокътната.

Едно от мъдрите решения на хаганата при присъединяването на нови кралства и територии по време на завоевателските им години беше да запазят и приобщят боговете на всички народи. Включително Силба, която отдавна господстваше над лечителките по тези земи. Историята се пишела от победителите — така й бе казала Еретия, нейната пряка учителка. Явно дори боговете се оказваха беззащитни пред нея.

Ала това не спря Ирен да изпрати молитва до Силба и всички други божества, които я чуваха, преди да заяви:

— Да, готова съм.

— Да ни напуснеш. — Простички думи, сервирани с безизразно лице, спокойно и търпеливо. — Или обмисли другия вариант, който ти предложих?

Да, Ирен го беше обмислила. Мислеше само за това през двете седмици, откакто Хафиза я извика в същия този кабинет и изрече думата, която още стискаше сърцето й като в юмрук: „Остани“.

Да остане, за да научи още много; да остане, за да види в какво може да прерасне крехкият живот, който си беше създала тук.

Ирен потри гърдите си, сякаш още долавяше силната хватка на тази идея.